автор: d-Zen

Беше възнамерявал да си доведе любовница, а не да подари на дъщеря си кукла.
Константина Виктория се прехласна по Мара точно като някакво малко дете по въжделената играчка. Ще закара Мара на работа. Ще вземе Мара от работа. Ще развежда Мара из града. Ще развежда Мара по магазините. Ще пазаруват заедно с Мара... Ще готвят заедно с Мара... Добре, няма лошо, всъщност първоначалните му планове бяха именно такива, но в обратна посока - т.е. надяваше се ТЯ да хареса дъщеря му, ТЯ да търси компанията на Тити, ТЯ да има нужда от нея... Мара сякаш нямаше нужда от никой, от нищо (освен от храна и покрив, разбира се). А Константина се прехласна като омагьосана, чак с приятелите си от университета почти престана да излиза, малко оставаше вечерта да я замъкне в леглото си, само това още не беше направила... А, че Мара веднага ще се възползува да се скрие там от него, той нито за миг не се съмняваше. Тя го понасяше в леглото като неизбежно зло.
Беше влязъл при нея на втората нощ (уж да не я стресне от първата), завари я изправена край леглото, боса, само с една грамадна, развлечена тениска, която не стигаше до средата на бедрата ѝ... Разигра се един от лошите варианти, които беше очаквал (проклятие, почти цял ден се беше чудил какво ли ще направи тя вечерта, когато влезе при нея!) Тя го изгледа как се приближава, първо от очите ѝ изчезна всякакъв израз, наистина всякакъв, все едно не бяха очи на жива твар, след това лицето ѝ доби такъв дистанциран вид, все едно под носа му хлопна врата и накрая тя се обърна с гръб към него, към леглото и посегна да дръпне одеялото. Той пристъпи към нея, сложи ръце на раменете ѝ... и тя веднага се скова. Това го вбеси. Беше искал да ѝ каже нещо нежно, сърдечно, предразполагащо, цял ден беше обмислял и отхвърлял варианти, а сега усети, че му прилошава от яд, наведе се и прошепна в ухото ѝ:
- Няма да се направиш на изненадана и оскърбена, нали? Наясно си все пак, че безплатен обяд няма?
Тя пое дъх бавно и дълбоко и изхлузи тениската през главата си с едно-единствено движение, след което се обърна към него без да каже нищо.
Цял един миг той изпитваше омраза към себе си.
Мигът, преди да докосне голата ѝ кожа.
А кожата ѝ беше... беше... звезди и мляко. Седеф и сребро. Устата ѝ беше рана. Алена рана...
Правеше секс абсолютно безгласно.
Правеше го. Не лежеше като дърво. Не го караше да я принуждава, заплашва и изнудва. Може би дори изпитваше известна доза удоволствие в леглото. И щеше да го дистанцира при първия удобен случай. С радост. Или - просто с облекчение.
А той все по-често се улавяше как през деня мечтае за вечерта, когато отново ще легне с нея. Улавяше се как се подхилва подигравателно, като гледа как колежките в офиса дискретно нагласят прическите и освежават грима си - спомняше си как Мара, вдигнала ръце, изхлузва тениската над главата си - победоносна, гола красота - звезди и мляко - голата ѝ кожа нямаше нужда от абсолютно нищо... От никакво червило нямаше нужда алената рана на устата ѝ... Но щеше да изглежда чудесно в някое от тези делови-секси костюмчета, в които колежките му се мотаеха из офисите по цял ден. И без съмнение, щеше да изглежда умопомрачително във вечерен тоалет на някой месечен коктейл в събота вечер... при условие, че бременността не беше започнала да разваля талията ѝ... Би я водил със себе си къде ли не, би се показвал с нея навсякъде, но бременността ѝ щеше да поражда твърде много въпроси... да изисква твърде много обяснения... И се питаше, с нарастващ яд, не осъзнава ли малката глупачка в каква степен тази бременност разваля живота ѝ, но всъщност много добре знаеше, че ако не е въпросната бременност, тя няма да се застои край него и един час...
Един ден ѝ купи рокля.
Гардеробът ѝ беше съвсем хлапашки - туники и клинчета, блузки и панталончета, неподходящи за сезона и много скоро щяха да ѝ отеснеят.
Купи ѝ рокля, в която щеше да изглежда абсолютна дама, но малката глупачка стисна устни, завъртя глава и каза:
- Не. Моля те, не ме обличай. Не съм гола.
Леонард Пал просто заскърца със зъби.
- Добре. Приемам, че не си гола, макар че не си съвсем облечена... Но с онзи грамаден мъжки пуловер не искам да те виждам повече.
Тя се дръпна, отмятайки глава, сякаш я беше ударил и отиде да застане с лице към прозореца и с гръб към него.
Проточи се мълчание.
И кой беше глупакът сега? Тя се канеше да роди детето му, щеше ли да го забрави ако я лиши от пуловера му?
Вече отваряше уста с неясната идея за какво да е извинение, когато тя каза:
- Добре, няма.
Но мина доста време докато осъзнае, че тя не разговаря с него. Разменяха задължителните поздрави сутрин и вечер и две-три оскъдни реплики от най-общ характер, на практика не си говореха за нищо. Кой знае как и защо беше приел, че Мара си говори толкова със всички. Дори не, че е мълчалива, а просто... няма какво толкова да каже...
Една вечер влезе в салона, а те бяха от другата страна, зад барплота, чак при кухненския бокс, кикотеха се в дует и не забелязаха, че влиза.
Тити хълцаше от смях:
- Ма-ра... сериоз-зно ли говориш...
- Напълно. Фанс беше гей, но по нищо не му личеше
- Май доста си го харесвала?
- Да, беше страхотно другарче. Беше доста по-умен, образован и ерудиран от мен, освен това гледната му точка беше различна от мъжката, и не беше женска, така, че всеки път когато си отваряше устата чувах нещо интересно, но най-мно...- тя се обърна, видя го да приближава и замълча.
- Продължавай. - подкани я той пристъпвайки към нея, неосъзнавайки,че ръмжи.
Но Мара беше свършила разговора. Лицето ѝ отново беше придобило онова абсолютно отсъствие на израз, което беше непосилно за която и да е друга човешка физиономия. Беше затворила дори бездната в очите си, заедно с демона, който надничаше оттам...
Той усети как пред погледа му пада алена пелена и дори не можеше да каже точно защо.
- Продължавай. Кое му беше най-хубавото на твоя педераст?
- Когато излизах с него, мъжете не ми досаждаха. Мислеха, че съм с мъж.- отвърна тя светкавично на удара.
- О! Да не би пък да съм прибрал най-желаната жена в галактиката?! - пристъпи още една крачка към нея.
- Татко?!- ахна Константина Виктория и се изправи.
А той потъна. Напълно беше забравил, че Тити е там. Прииска му се да ѝ строши врата. Представи си как ще ѝ строши врата. Просто ще я хване с едната ръка за тила, с другата - за брадичката и ще врътне настрани. Лесно. Страшно лесно. Стига само Тити да не беше там.
А тя продължаваше да го гледа без какъвто и да е израз и внезапно му хрумна, че съвсем точно знае за какво си мисли той.
- Заминавам за Каргоней.- оповести той и му се стори, че ще ги чуе и двете да казват в дует "Много важно."
Тити каза:
- Не тръгваше ли утре?
Мара нищо не каза.
- Тръгвам тази вечер. Ще се върна след три дни.
- Добре.- сви рамене Тити.
Мара не каза нищо.
Той изкриви уста, хвърли на плота пред тях три банкноти по 200 звезди (дневните им разходи за три дни), завъртя се на пета и закрачи към вратата. Но не успя да излезе с ефектен трясък - вратата беше твърде далече и прекалено много мебели имаше да заобикаля по пътя си.