автор: Heel

Звъня на дворската врата, но мъжът й не се появява. Или не е в къщата, или не иска да ми отвори. Сигурно се крие мръсната гадина! Сигурно е усетил, че лошо му се пише! Забелязвам камера. Може да ме е видял и да не е харесал гневната ми физиономия. Но няма как да знае кой съм, защото не ме е виждал. Вадя цигара, изпушвам я продължавам да звъня. После започвам да крача нервно напред-назад.
Попипвам чука в найлоновата торба. Ще ми се да го извадя и да заблъскам с него по вратата. Няма да се откажа! Той ще отговаря първо пред мен, а чак после пред закона.
Да, осъзнавам, че най-важното е тя да се оправи. Ще ми се сега да съм до болничното й легло, но това ще стане след разплатата.
Е, поне вече няма никакво съмнение що за човек е той. Обичал я бил? Кой пребива така любимите си хора! Тя трябва да е луда, за да не го напусне! Да взема детето и да идва при мен! Всъщност където иска да ходи, само да се махне от този изрод. Направо се чудя как е издържала до сега.
За такова нещо вероятно ще го вкарат в затвора. Да изгние там мръсникът! А детето колко ли страда, не ми се мисли.
Чакането ме изнервя страшно, но нямам намерение да се отказвам. Пуша цигара от цигара и псувам, и се настройвам за срещата.
Една възрастна жена минава покрай мен и ме пита кого чакам, но виждайки лицето ми, се отдалечава с бърза крачка, без да дочака отговора. Явно физиономията ми не е особено приветлива в момента.
Ще ми се да се върна в болницата, за да проверя как е тя. Ами ако умре! Призлява ми и присядам на една пейка. Не, не е възможно да умре. Ще се оправи. Не е чак толкова лошо положението, надявам се.
И тогава виждам джипът му да се задава по улицата. Насилникът спира отпред, излиза и се отправя съм портата. Изглежда замислен, даже сякаш не ме е забелязал. Късно е за мислене, копеле. Да си мислил по-рано!
– Извинете, разбрах, че съпругата ви е пострадала – казвам с възможно най-спокоен тон.
Той ме поглежда с празен поглед, сякаш съм мушица, която не заслужава да й бъде обърнато внимание. Все пак благоволява да ми отговори:
– Да, пострада.
– Как е тя?
– Кой сте вие? Не ви познавам – промърморва и присвива очи срещу мен.
– Запознахме се покрай предишния й инцидент – подхвърлям небрежно, като се зачудвам защо изобщо влизам в тази игричка. Май искам да разбера дали съжалява за стореното. Не че има някакво значение дали съжалява или не. Добавям: – Голям карък я гони тази жена напоследък, тюх, тюх.
– Не е твоя работа! – крясва той. Очите му проблясват заплашително. – Ти да не си онова докторче, дето я опипваше под предлог, че й прави рехабилитация?
Това вече съвсем ме изкарва извън нерви.
– Сега ще ти кажа кой съм! – Вадя чука и го вдигам.
Той ме поглежда стреснато и започва да отстъпва към джипа. Харесва ми как изражението му се променя от страха.
Отваря уста да каже нещо, но аз нямам намерение да слушам оправдания. Замахвам с чука, но подлецът вдига ръце и успява да се предпази. Още повече се озлобявам. Прасвам го в гърдите, а после и в носа. Руква кръв. Той мучи нещо и, за голяма моя изненада, се хвърля в атака. Успява да ме удари с юмрук в брадата и за момент ми причернява. Куражлия е, не мога да отрека.
– О, изненадваш ме, мислех, че само на жени посягаш – изсъсквам и отново се хвърлям напред.
Той отскача бързо, отваря вратата на джипа и понечва да влезе. Чукът профучава на сантиметри от слепоочието му и оставя дълбока вдлъбнатина на покрива. Късметлия. Изблъсква ме назад, мята се зад волана и потегля с мръсна газ. Бягай, бягай, спасявай се!
Така може би е по-добре, защото иначе можеше да се превърна в убиец. А и от гледката на разбития му нос гневът ми се свива до приемливи граници.
Чувствам се като човек, който е свършил хубава работа. Прибирам чука в торбата.
Онзи може и да не ме наклепе в полицията, защото направили го, ще трябва да обяснява защо е бил нападнат. Тъй и ли иначе отива на съд, това е! Няма право да бие невинни хора, още повече път нея!
В този момент пред къщата спира малък камион. В каросерията е качена катастрофирала червена кола. Притеснителна мисъл започва да човърка съзнанието ми. Заглеждам се в колата. Нейната хонда, няма съмнение! Шофьорът сваля стъклото и пита:
– Вие ли сте собственикът?
– Не.
– А, трябва да оставя тази смачкана ламарина на този адрес.
– Какво е станало?
– Катастрофа, не виждате ли.