автор: regulus

4. Вода от разни посоки

Преди да легнем още опитах многократно да звъня на дадения телефон за информация. Даваше. Свободно. На електронната поща имаше само реклами. Затова, след като на закуска пак никой не отговори, другите решиха да се върнем до летището, за да проверим на място. Възпротивих се отначало, но след това размислих – струваше ми се малка вероятността да е немерен вече багажът, но пък щях да спестя доста време в търсене на нови дрехи, а и не малко средства, ако случайно беше намерен.
Така, че се сбогувахме с малолетната ни хазяйка и баба ѝ, дошла да разтребва, метнахме се на Караман и подкарахме обратно към летището. Пътят бе сух, срамежливо слънце надничаше оттук-оттам и някак си настроението ни ставаше по-ведричко. Карах по-уверено по познатия път и скоро пристигнахме. Сега вече можеше да разгледаме спокойно мястото, без вятър и дъждец, които да ни помагат. Стъклено-метална сграда, но с някакъв особен уют, като да е дървена.
Влязох вътре и отидох на гишето за багаж, но от другата му страна – откъм изхода на терминала (нямаше как да вляза вече вътре, при багажите). Виждаха се спуснати щори и един звънец. Използвах го няколко пъти, но без дори до го чуя да издава звук. Минаха няколко минути, повторих упражнението. Тъкмо преди да се отчая, най-неочаквано щората се вдигна рязко, а зад нея, на двадесет сантиметра от лицето ми, вече седеше умерено усмихната едра и руса исландка в служебно сако. Поздравих и ѝ разказах случката набързо.
- Получихте ли и-мейл, че е намерен багажът? – слънчево попита.
- Ами… не. Минавахме насам и…
- Значи просто проверявате?... Добре… Сега ще отида да видя. – унило додаде, врътна се и изчезна някъде в тъмното навътре. Физиономията ѝ беше скептична, но си наложих ведрото настроение да не ме напусне съвсем. Върна се след две минути и прискърбно и с равен тон сподели:
- Куфарът ви е тук. След малко ще ви го докарам на ей онази врата там. – посочи зад гърба ми и най-после леко се усмихна. Усмихнах се и аз и отидох да чакам. Наистина, след десетина минути тя се появи с куфара ми (пристегната талия и тънки подбедрици, не като за това тяло), поех дръжката от ръката ѝ, усмихнахме си се последно и я изпратих да работи. Огледах стоката. Не само, че беше моят изстрадал в пътувания зеленикаво-кафеникав куфар, но и беше абсолютно сух! Дори не беше изсъхнал, а си беше сух по начало. Приех го като един вид компенсация за неудобството и тревогите.
Излязох навън и правех победни знаци към колата на паркинга. Народът наизлезе да се радва с мен. Извадих си подходящи дрехи и в самата кола се преоблякох. Дали от това, дали от радостния адреналин, но ми стана топличко някак, а и носът ми се отпуши. А вече си представях как ставам жертва не местните непознати микробни видове – жадни за презокеанска плът… Прогоних тези мисли, натоварихме се и подгонихме Караман към първата ни цел – кратера Керид.
В исландския език романтично са се запазили някакви букви от старонорвежкия и често пъти думите ми изглеждаха сами по себе си красиви в изписването си, без дори (или поне не съвсем) да разбирам смисълът им. Например буквата Ð ð (едх), произнасяща се като „дх“ или „тх“, както и Þ þ (тхорн) – стара, руническа буква, останала да се ползва само в исландския, нещо като „тх“. Останалите ми бяха по-познати сякаш. Някои съчетания от букви се четяха по различен начин, но нямах много време да навляза по-дълбоко в езика (някой ден смятам да го сторя). Така, че въпросният кратер Керид (Kerið) може би трябва да се изговаря по-скоро като „Керидх“. Както и да е. Тръгнахме към него, като първоначално минахме покрай Рейкявиик, а след това продължихме на югоизток, през все същия вулканичен пейзаж. Минахме покрай градчето Хверагердхи (Hveragerði), а след още малко, току преди град Селфосс, завихме на север, по десния бряг на голямата река Йолфуса (Ölfusa). След известно време я пресякохме по голям мост и попаднахме в подобна вулканична местност – камъни, мъх и тук-там трева. След няма и десетина километра стигнахме мястото.
Оставихме Караман на паркинг край пътя и се изкачихме на едно невисоко хълмче с полегати склонове. Дълбоко в него имаше езеро с бистро синя вода. Хора обикаляха по ръба на кратера, както и около езерото. Времето съвсем се проясняваше, но пък ветрецът си духаше, така, че се загърнах в едно уж не много дебело скиорско яке и всички тръгнахме да обикаляме кратера. Самият Керидх представлява срутил се в себе си вулкан още не-знам-си-кога, а в последствие бликналите отдолу води го наводнили. Красива гледка. Обиколихме и снимахме циркулярно, а после слязохме до езерото. Водата му бе топличка на пипне и сладка на вкус. Дори и долу се усещаше вятърът, та не се застояхме много и там. Качихме се горе и завършихме обиколката (диаметърът на кратера не е повече от около петдесетина метра). На някои им се прииска тоалетна, но нямаше такава, а пък и ландшафтът не предлагаше много възможности за усамотение, затова продължихме нататък. Успокоих ги, че близкият парк с гейзерите няма как да няма някаква тоалетна. Близък, близък – но към седемдесет километра още трябваше да изминем до него. Първо минахме покрай град Борг (Borg).
Понятието „град“ в Исландия няма същия смисъл, като у нас. Общото население е 364000 души (по-малко от големите наши градове), като 120000 живеят в Рейкявиик, още толкова – в околностите му, а останалите 124000 – в цялата останала страна, която е малко по-малка от България (около сто и три хиляди квадратни километра). Затова и като изключим околостоличния район, като най-голям град на картата е отбелязан такъв, с над 5000 жители. И това е доста рядко. В повечето случаи става въпрос за няколко десетки къщички от гофрирана ламарина или нещо подобно, боядисани в ярки цветове (може би, за да ги намират по-лесно през зимата и в тъмното?). Това са „градовете“. Села няма. Има ферми – с една до три-четири постройки и прилежаща обработваема площ, главно ливади за сено. Преходът между градче и ферма е трудно забележим.
Та подминахме град Борг и продължихме на североизток. Районът е доста туристически, затова и движението се понатовари и в двете посоки. Но макар и двулентов, пътят бе хубав, затова и напредвахме ритмично, наслаждавайки се на тундровия пейзаж, обрамчен в далечината отляво и отдясно със заснежени обли върхове, прикрили неумело плоски сиви облаци зад себе си. След време излязохме на поречието на река Хвиита (Hvíta – „и“ с ударение е дълго). На няколко места щяхме да забележим, че доста от реките, слизайки от планината, образуваха широки, подобни на езера разливи, като все пак запазваха оформени брегове. Това ставаше, понеже изпълваха дълбоки пукнатини в земята, като почти изгубваха течението си на тези места. Така беше и с Хвиита. Покарахме покрай нея и се отклонихме не северозапад. По-късно щяхме да я видим отново.
Паркът с гейзерите е в хълмиста местност, в подножието на ниско възвишение от запад и северозапад. Въпреки, че районът е от най-туристическите, доста добре е уреден – големи, но ненатрапчиви паркинги (или „паркинзи“ по плевнелийски), дискретни и вписани в околната среда ресторанти и магазини. С нищо не привличаха свръх внимание върху си – не като нашите. Самият парк има една небрежна ограда, по-скоро декоративна, отколкото с друга някаква цел (да не влиза кой откъдето си иска). Влязохме през главната порта и веднага видяхме различни по вид, големина, дебит, пушеотделяне и атрактивност гейзери. Малки поточета от отделяната вода лъкатушеха тук-там из камъните и тревите, още топли. Всеки от гейзерите си има име, лично. Самият Гейсир (Geysir – по-скоро „Гхейсир“) отдавна не изригва – стои си спокоен в кръглите очертания с диаметър от около пет-шест метра, пълни с прозрачна и тиха, топла вода (~ 80 гр.). Казват, че само по време на някои земетресения си позволявал да изригне – може би в знак на съпричастност към природните сили.
Затова пък съседният Строккур (Strokkur – „бурило“, дето се бие масло в него) изригва средно на всеки пет минути. Понякога и по-често. Хвърля вода и пара на двадесет-тридесет метра височина (рекордът му бил 120 метра, казват), които вятърът, заедно с шума от изригването, отнася встрани, за радост на десетките дебнещи с фотоапарати туристи – веднъж топлият дъждец е сам по себе си атракция, а отделно се образуват блестящи дъги сред капките. Изгледахме четири-пет изригвания от различни ъгли. За мен лично най-интересно беше да слушам хората, най-вече азиатци някакви, като шепнат в очакване и се надъхват, като видят, че водата започва да потъва постъпателно в дупката – сякаш някой я пие на глътки – сигурен белег, че изригването предстои. Повишаваха глас, надаваха възбудени едносрични възгласи, които, вече след ерупцията, преминаваха във възхитени викове, дълги и завършващи на „а“. И така всеки път.
Към и около десетината по-известни гейзера, разположени на равното (и с табелка с името до всеки) има чакълени пътечки, по които хората се придвижват до въженцата около самия гейзер. Нагоре по склона обаче продължават множество пътеки, по-скоро отъпкани от хората, отколкото прокарвани нарочно, които водят до множество други гейзери, пръснати неравномерно и пушещи с горещите си води. Напекло беше вече и не ни се ходеше нататък. И без това виждахме добре и оттук – пушещи дупки. Затова обиколихме долните гейзери и се върнахме от друго място до пътя, а оттам отидохме в нещо като закусвалня, за да ядем (вече беше следобед). За моя приятна изненада имаше много вкусни и разнообразни вегански ястия, на вкус като нормални (в добрия смисъл). Та дори и някои от другите ядоха от тях.
Караман ни чакаше с нетърпение и след десет километра излязохме пак на Хвиита, на водопада Гхутлфосс (Gullfoss – някои му казват „Гълфосс“, но си мисля, че не е правилно, по-скоро им е удобно някак. Двойното „л“ се чете като „тл“, като „т“-то е гърлено загатнато. Отделно и „г“-то е нещо като „гх“ или „кх“… Така „кхутл“ ми напомни за нашия… „котел“). Още отдалече се виждаше бял пушек над равнината, който по-отблизо добиваше вид на водна пара, сипеща щедро дъги в етера. Доближихме и спряхме на паркинга. Пеша се добрахме до ръба на високия речен бряг. Реката течеше бърза, притисната в скалистите брегове. Набрала мощ от езера и ледници, водата се къдреше, образуваше бързеи и най-после стигаше до един висок стотина метра ръб, свързващ косо двата бряга, от който с див грохот изчезваше някъде долу. Обратно се изкачваше гъста мъгла от водни пари, които се издигаха бели на синия фон на небето, а после, поети от вятъра, удряха с дребен и остър дъждец туристите наоколо и редките тревисти растения, лъснали зеленото си под слънцето. Ярките и с наситени цветове дъги сякаш също добавяха електрическо жужене в общия звук.
Движейки се по десния бряг на реката, след първоначалната еуфория забелязах, че косият ръб, от който политаше водата, не е съвсем права линия – към другия бряг правеше завой, така, че се образуваше нещо като нос на кораб, позаоблен, издаден полукръг, през който преливаше водата. Чак в далечината на югозапад през парата се виждаше дълбокият каньон, в който реката продължаваше пътя си. На едно място можеше да се слезе току до водопада – от едната страна водата идваше отгоре, сякаш щеше да залее наблюдаващите, останали под нивото ѝ, за да мине съвсем до тях и да политне в бездната. Успях да надникна надолу – ами котел си беше! Трябва да проверя някой ден какво точно значи „кхутл“…
Множеството хора донякъде разваляха усещането (постоянно трябваше да спираме, за да не развалим нечия снимка), но нямаше как – всеки има право на природа. Не знам как понасят това местните – от година на година в последните години все повече народ отива там. Хубавото е, че поне са точните хора, дошли за точното нещо. Аз лично не видях случайни туристи или летовници – дето се чудят какво да правят. Та поогледахме и след това Караман ни понесе нататък.
Набелязал бях още два водопада – Хйаулпарфосс (Hjálparfoss – „фосс“ е „водопад“, забравих да спомена, а пък „хйаулпар“ мисля, че е „помощ“) и Грани (Grani – „съсед“), които се намираха на изток, на реката Тхьоурсау (Þjórsá). Пътят до там възнамерявах да съчетая с каране из т.нар. Кьолур (Kjölur – „нищо“) – „нищото“ в централната част на острова, представляваща тундров пейзаж, на места с вулканични камъни, покрит с плешиви треви и мъхове, каменисти хълмове и издигащи се тук-там по-високи върхове, заснежени и сега (а явно и винаги), както и различни по големина ледници. В Кьолур няма… нищо друго. Едва няколко пътя го пресичат от север на юг, най-общо казано. Проходими са от втората половина на юни до… докато Один рече. Докъм края на септември. След това снеговете покриват всичко и Кьолур си заслужава името. Благодарение на Гълфстрийм (въпреки, че опитаха да го унищожат с нарочния петролен разлив в Мексиканския залив! Изроди ньедни…) температурата през зимата по крайбрежието не пада под минус пет градуса и там се живее някак. А навътре, в кьолура, така или иначе няма нищо…
Та се върнахме малко по пътя, пресякохме Хвиита през един мост и след малко подкарахме на север, близо до левия ѝ бряг. Подминахме Гхутлфосс – виждаше се бялата пара на петстотин метра вляво – а след няколко километра по чакълест път завихме на югоизток. Пътищата, чиито номера започваха с „F“ бяха чакълести и на картата бяха означени с жълт цвят. Имаше и други жълти обаче, означени с пунктир и без номер. Докато за първите пишеше, че се поддържат от правителството, то за вторите казваха, че се поддържат „от други“. Веднага ми хрумна, че се поддържат „от Господ“, но не го казват, поради мултикултурализма, толерантността и пр. глупости. Но така ги наричахме вече – „поддържани от Господ“. Такъв беше и пътят, по който карахме сега. Не беше съвсем лош – малко бабуни, малко по-едър чакъл…, но Караман си напредваше добре, на места с над шестдесет километра в час. Местността от североизток пресичаха множество рекички и реки, изхождащи от Хофсйокутл (Hofsjokull – „йокутл“ е „ледник“) и течащи на югозапад, към поречието на Хвиита. Прецапвахме ги с лекота. Женската част бе наострена и наборсучена, понеже бяхме се набили в кьолура и, доколкото ме познаваха отпреди, нищо добро не ни чакаше, в смисъл, че щеше да има кой знае какви диви и прекрасни приключения, от които те се ужасяваха. Затова и дипломатично бях седнал отзад и си кротувах, а караше баш шофьорът. Наслаждавах се на еднообразния сякаш пейзаж. Бях забравил да им споделя, че на едно място пътят ни трябва да мине през обозначен на картата брод, а после ми се стори, че вече е късно да ги радвам (плаша) с подобна информация. Надявах се бродът да е преодолим за сертифицирана кола като нашата, а от друга страна ми беше притеснено – все пак го имаше на картата…
Най-после стигнахме до брода. Ами… брод си беше. Река Лейрау (Leirá – „а“ с ударение е „ау“) си течеше весело през камъните. Доближихме, за да видим – дълбоко поне половин метър, бързо течение, неравно каменисто дъно от големи камъни. Женската част бе притихнала в ужас, без дори да се опита да спори и да намила. Останалите се чудихме около две минути, а после решихме да се връщаме. Може би щяхме да минем, но имаше съществен риск да останем в средата на реката, като при това като нищо щяхме да „глътнем“ вода и двигателят ни щеше да замине… Пази Боже!
Така планът ми се изпълни отчасти – карахме през Кьолур, но пък не можахме да минем по прекия път към водопадите. Върнахме се обратно на асфалта, но не прекосихме пак Хвиита, а между нея и река Тхьоурсау (Þjórsá – „о“ с ударение е „оу“) слизахме на югозапад. След двадесетина минути наближихме последната. Трябваше да завием по поречието ѝ на североизток и още 40 – 50 километра да караме до онези водопади. Наближаваше осем вечерта обаче (нищо, че не личеше), народът бе уморен, на една жена ѝ прилоша от лашкането в Кьолур, та след кратък съвет решихме да не ходим до тях, а да продължим на югозапад до път №1, откъдето да продължим на изток, за да стигнем до мястото за спане.
Път №1 се явява „околовръстното“ на Исландия. Обикаля целия остров и така позволява сравнително бърз достъп навсякъде. Почти целият е покрит с асфалт (с малки изключения в югоизточната част) и макар двулентов, позволява да се поддържа добра скорост (разрешената е 90 km/h), което, съчетано с голямата видимост поради липсата на дървета и храсти, прави шофирането удоволствие. Не само може да се наблюдава пейзажът, но дори и да се снима в движение, което аз, признавам си, правех не веднъж. Та излязохме на №1, току източно от Селфосс – града, който преди обяд наближихме от запад, завихме на изток и след малко пресякохме Тхьоурсау. Голяма, широко разлята, но плитка на това място река. След двадесетина километра, движейки се успоредно на океана и на петдесетина километра от него, пресякохме друга река – Хоулса (Hólsa) и навлязохме в град Хетла (Hella). Там трябваше да спим тази вечер. Преди това обаче, на единственото кръгово движение, където имаше бензиностанция и нещо като супермаркет, спряхме, за да си набавим продукти. Градът едва ли имаше и стотина къщи, затова нямаше смисъл да търсим друг магазин. С времето забелязахме, че почти във всички други градове е така – един голям магазин и една (до две) бензиностанция. Взехме храна, но не намерихме нищо за пиене. В смисъл, с някакъв осезаем процент алкохол. Единствената бира бе 2% и въпреки, че една млада и русокоса хубавица ме уверяваше, че „вкусът е същият“ (сякаш е пила вече от другата на тази възраст), не ми се вярваше много. Но взехме - така или иначе нямаше друга.
На левия бряг на Хоулса имаше спретнат и тих къмпинг. Спряхме там и се представих на рецепцията. Дадоха ни ключа и скоро намерихме №4 – кипричко дървено бунгало за четирима, с кухня и баня. Най-хубавото беше, че бе най-близо до реката от всички други! Настанихме се и сготвихме нещо набързо. Около масата вдигнахме бирена наздравица. Ммммм… Как пък да не беше същата на вкус! Приличаше на изстудена козя пикня, само дето доста по-скъпа идваше. Но… постепенно свикнахме и с това през идните дни.
Към десет вечерта, под редките облаци и неуморното слънце се разходих, заедно с една пухкава шарена котка, по брега на реката. Спокойствието беше навсякъде. Чуваше се тихият говор на разни езици от другите бунгала, прикрити от големите смърчове (тук имаше завъдени дървета!). Птици плаваха безшумно по водата. Дори вятърът се бе уморил да духа. Спокойствието се промъкна и у нас. Нагледах Караман, а после легнахме. Повъртяхме разни книги, огледах картата за утре и… до там.