автор: yotovava

Най-тихото е пълно с думи,
до днес неказвани на глас.
Реката влачи кални руни,
които не разчетох аз.

Към тебе как сега да мина –
враждебен поглед ме смрази.
Май, никога не си ме имал –
ветрец във твоите коси.

И чашата, с която пихме,
е пълна повече с печал.
Тънее вече в мрака сипкав
нащърбеният ѝ овал.

На покрива луната свива
венец от позлатен бръшлян.
И тиха е, и е красива
нощта под облачен саван.

Отвесен ден ли пусна корен
във чувството ми за вина?
А можех много да говоря –
преди да стана тишина.