автор: apostola

Топят се в мене мъжки сили...
Бледнеят образите мили.
Дори и по корем да лазя,
и съвестта си пак ще пазя.
И в мислите си още свежи
ще ме обливат пак копнежи.
И прошката не ми е чужда,
но нямам аз от нея нужда.
Че мойта отесняла дреха
я ангелите вече взеха.
А аз- космическа фурия,
не искам тука да се крия.
Напускам земната си къща
и в мен безвремие се връща.
Зад хоризонта там- оттатък,
животът ми ще свърши кратък.
И земното ще стане спомен,
а бъдното е скок огромен...