автор: Irina_kis

В напуст, монотонно отиващ си ден
до малък фонтан изнамерих прохлада.
Подхвърлих монета на просяк злочест,
усмихна се той, аз изпитах досада.

Не, той не бе просяк, обърнах се пак–
със поглед износен, с измачкано его
разглеждаше в унес света грубоват...
На мен без причина ми стана студено.

"Горкото момче!" каза някой наблизо...
Престанах да чувам, погледнах нататък,
където фонтанът със пръски кармин
рисуваше блед ореол над главата му.

Поисках да тичам, да тичам далече,
поисках досадният ден да се върне!
Какво те принудило, клети човече,
в хербарий на себе си да се превърнеш?!
****
Вселили се в него две тъмни очи,
почти като въглен и толкоз горещи.
Поискал не много, а само през ден
до някакъв малък фонтан да ги среща.

Несмелата страст отегчила Съдбата,
играеща шах недалеч от фонтана
и вместо царица със поглед тропичен
му пратила два офицера разжалвани.

В съсирващ се, лепкав, сгъстяващ се мрак
младежът опазил за миг равновесие.
Викът му за помощ потънал във прах.
Съдбата била отишл да си легне...

Политнал духът му, препуснал назад
в галоп, изрисуван със кървава щриха.
Настигнал го зъл, повелителен бас:
"Да видиш, как чужда жена се обича!"

Потънал младежът в тунел светлина,
във оня, за който легенди се носят...
Съдбата проспала и тази игра,
а пътя към Ада показал му ангел.

Обяздил го плътно с ефирни бедра
попитал го ангелът "Как ме намираш?!"
Мъжът превъзмогнал коварния страх
"Простете, не искам сега да умирам!"

Завърнал се...Тих, със задъхани пръсти
опипвал живота след дългото скитане.
Така не съзнал, че докосвал е края
на своето първо, момчешко заплитане...

Очакване, блян, милостиня, тъга–
съвсем монотонно минавали дните.
А в нощите влажни приспивал го глас
от предни животи...Но сутрин отлитал...
****
Така го заварих–да проси любов,
нехаещ за свойте неловки моменти...
Внезапно копринена сянка го скри
и пусна в ръката му дребна монета.

Стотинката падна до кофата смет,
а болният, влюбен и немощен разум
се блъсна с чудовищна сила в гласа,
на който през вечер съня си продаваше...

Мъжът се изправи и кимна веднъж,
но никой не каза "Здравей, аз те помня!"
Сух вятър довя аромата на дъжд.
Фонтанът запя нова песен– злокобна...

Притихна замалко, за час или два
под слънце, умиращо заедно с него.
Надигна се бавно, провлачи крака,
не знаеше вече в кой свят да се дене...

Душата, която надлъга смъртта
поиска при ангела пак да изтича.
Съдбата лениво помаха с ръка:
"Аз дадох ти шанс, ти защо го подмина!
Аз имам да мисля над партия шах–
сериозни проблеми тормозят Всемира!
Повикай в главата си друга жена!
Та кой от любов в днешно време умира?!"