автор: Irina_kis

Сега не помня как започна всичко-
дали шумът от падащи звезди
ми беше станал сив и безразличен-
не знам...но чух, че почна да валиш.

Започна да валиш съвсем лежерно-
изтънчен ромон, който ме плени.
Обля ме с хладна, дъхава небрежност
и не видях, че в облак си обвит...

Приех нарастващия, плътен грохот
като молба във мен да се вселиш,
а ти си бил решил да ме отмиеш,
да ме превърнеш в себе си почти...

Приписа ми прозрачна безнадежност
благоволи да съм парче зацапан лед,
със свой сърдечен ритъм ме беляза
и аз не можех да туптя без теб...

Валеше в мислите ми дълго,
монотонно,
обсебващ, злъчно мокър и студен.
Светът обличаше си новите сезони,
а ти валеш ли, валеше...в мен.

Повлече ме към пропаст безконечна,
принуди ме да стигна до ръба,
прошепна ми да скоча без да гледам,
а аз помолих Бог да полетя.

Дори не помня как завърши всичко-
дали съм полетяла изведнъж,
но знам, че падайки отричах френетично,
че някога обичала съм дъжд...