автор: Albatros

... октомврий вече маха със ръка,
преваля през печалните баири –
в мравуняка под старата леска
потънаха и мравчите синджири,

и щъркелът след тях се запиля
в димящите, разкрякани мочури –
неотлетял от пустите поля,
човърка цял ден блатните мехури,

денят е нереален, крехък сън –
и не бележи трайните си знаци,
и драчи се с магарешкия трън
небето – сива вълна на дараци,

а подир ден – из сънните гори,
и по-нататък – нейде през валога,
светулката ми все тъй призори
ще си гори – във шепата на Бога,

в мъглата върху сънната река
в яката ми прощален вятър свири...
А зимата – с тояга във ръка,
се свлича от отсрещните баири.