автор: secret_rose

Дали да ти нашепна в тази нощ...
от радост побеляха небесата.
Избухнала от дивния разкош
на полъха ти, оживя ръката ми.
Напъпиха милиарди цветове
по устните на древните ми песни
и всички измълчани светове
обагриха горчивата ми есен.

Очите - две вдовици на смъртта
захвърлиха носията на мрака.
Под тежките клепачи на плътта
избликнаха, жужащи и дочакали
парченца тиха, перлена роса,
гореща, като клада за двамина.
И в малката, притихнала сълза
роди се осъзнаване за име.

Нарекох те любов.
За сетен път.
Нима мелодия на уд не ти отива?
Аз нямах основание за смърт,
но толкова бе трудно да съм жива.
И толкова бе тихо в този блян,
присвил самотността на същината,
в която днес си честно призован
да преразтвориш бледата ми радост...

Но тази нощ сърцето побеля.
Зениците изми - да те провидя.
Валя безспир. До сутринта валя,
да можеш по вода да си отидеш.
Защото ме опази. И отвътре,
където месии редят голготи
ти победи посягащите смърти.
И подпечата с красота живота ми.