автор: IGeorgieva

Деница отнасяше третата поръчка към масата на редовните си клиенти, двамата художници и един поет, които хвърляха разсеяни погледи към тъмнеещото море. От час те разреждаха мислите си по изминалия ден с живителни течности и вече гледаха с леко превъзходство над съдбата, която и днес не бе допринесла много за подобряването на тяхното благосъстояние.
Пешо, местният художник, бе успял да продаде малка импресия в жълта рамка на две възрастни фройлайни. Те доста се суетяха пред статива му, но отказаха да му позират, въпреки импровизациите и граченето на поета Иван. Според собствените му думи, Ваньо говореше немския като матерен и понеже нямаше много работа, кой си купува поезия на главната улица в морски курорт, той отговаряше за обслужването на клиентите и ежедневно прилагаше лингвистичните си умения в полза на двамата си приятели. Техният чуждоезиков речников запас с мъка възлизаше на около 50 думи и беше крайно недостатъчен в решителни ситуации. Бойко, гастролиращ художник, кацнал на морския бряг преди месец, днес бе нарисувал портретите на две дечица, братче и сестриче, които му разказаха играта с глезотиите си, без да се интересуват от голямата отстъпка, която бе направил на майка им. Равносметката от изминалия ден беше почти като от вчерашния – за бира имаше достатъчно, но за просрочения наем хазяйката трябваше да изчака.
Ръката на Деница опасно потрепваше под тежестта и тя си отдъхна, когато нареди огромните халби със светло пиво.
– Изкуството е вечно – прекъсна потока на мисълта си вечно жадният Пешо, за да топне мустаци в пяната. – Наздраве – за музите! Ето сега ще попитаме тази девойка, застанала пред нас с цялата прелест на своята младост – какъв цвят е тази течност?
– И на четиридесет пак ще е хубава – додаде басово Бойко, който не се уморяваше да разучава пропорциите на момичето.
Очите на оратора примигнаха разочаровано при първия ѝ опит с думата „жълт”.
– Тъмножълт – поправи се Деница, но разбра, че и този път не е улучила. – Охра…
– Близо си, но очаквах да кажеш поне кехлибар или старо злато.
– Цветовете не са по моята специалност – и за да изпревари въпроса, който увисна във въздуха като омекнал балон, Деница разясни, – занимавам се с компютри и програмиране.
– Ау, чудесно, моето момиче – обади се Ваньо, чието лице преливаше в червено, но не заради залязващото слънце. – Тъкмо си търсех някого, който да ме научи на компютри – ще дойдеш ли довечера в стаята ми да ми покажеш това-онова?
Преминала през импровизирано пет-минутно обучение на персонала от женски пол, Деница запази спокойствие:
– Няма проблем, чакай ме в 12 часа. – След това се завъртя и с бързи крачки се отправи към бара.
– Защо ли седя тук и се ядосвам – оплака се тя на колегите си с крива усмивка.
– Радвай се, след двадесет години няма да има кой да ти подсвирне дори – обади се по-възрастният.
– Искаш ли да те сменя? – предложи Алекс, който беше – явно за всички – влюбен в нея.
Деница поклати глава – всеки бакшиш, дори минималният, беше сигурна инвестиция в образованието ѝ. През есента започваше да учи в София. Беше сигурна, че след първи курс ще може да си намери работа по-квалифицирана от утоляването жаждата на туристите, не че морето нямаше да ѝ липсва. Мислено изпращаше сигнали на онези от терасата да си тръгнат, докато все още могат да ходят. Скоро обаче ухиленият Пешо повдигна празната чаша и раздвижи два пръста, разтворени в буквата V. Деница му направи знак с палец, за да потвърди – „Две. Нося ги”. Когато стигна до масата, нейният потенциален ученик, поетът, я посрещна със стихове. „Очите ти, косите ти по-светли са от слънцето…”
– Защо не го напишеш на листче като късмет? Някои жени много биха му се зарадвали – предложи Деница. Ваньо я гледаше слисан.
– Ти знаеш ли, че си гениална? – възкликна той. – Ще избера по-кратките си стихотворения.
– Може и само стих или два, никой не обича да чете дълги неща.
– Усмивката ти топла днес ме озари и знам пред нас ще има още светли дни – нещо такова, нали?
– Да, идеално е, завиваш го като свитък, може и краищата му малко да прогориш, една панделка – и готово.
Прозрял потенциала на идеята, Пешо също се въодушеви.
– Прекрасна и умна, нищо че не си падаш по цветовете. Ваньо, ама то най-добре на немски повечето да ги напишеш – ще видиш как тук евро, там евро, като те научат, цялата си поезия ще можеш да пласираш. Нищо че ще бъде на части, чак до Германия ще стигнеш, ще се прочуеш.
– Да, ще станеш поет на европейско ниво – избоботи Бойко. Три късметчета на цената на цяла стихосбирка. Какво пиеш, девойко? Хер Иван черпи.
Ваньо вече виждаше стиховете си в ръцете на туристите и знаеше, че трябва да спре с бирата за тази вечер, за да обмисли идеята, дори да започне работа по нея, или поне само да си тръгне, за да останат пари за подходяща хартия. Жаждата обаче го мореше и го държеше на стола, а главата му плуваше в облаците. Все пак поиска от Пешо десет лева и ги сложи на възможно най-скришното място, което скоро напълно забрави.
На другата сутрин към единадесет часа тримата унило оглеждаха туристите и въздишаха. В главата им се въртеше мисълта, че пропускат нещо важно, но да ги убиеш, не можеха да се сетят какво точно беше то. Изведнъж отнякъде се появи Деница.
– Ето ви първите четири късметчета със снощните ти стихове – и да не ме забравите, ей! – каза тя, подавайки им цветните свитъци, вързани с красиви панделки.
Тримата се хванаха за главите, в които започнаха да изплуват части от вчерашния разговор. Ваньо се оживи и забравил главоболието, се втурна да пласира новия продукт. Четирите късметчета бързо намериха жадни за стиховете му души. След седмица всяка втора туристка разполагаше със съкровеното листче с поезия, създадена лично за нея, а всяка първа кроеше планове да се сдобие с нейно собствено. Пешо и Бойко вече обясняваха на Иван, че е време да обърне внимание на чувствата на мъжете летовници и да създаде серия, подходяща за тях. Поетът започна да търси рими за Аполон, ясно беше, че Херкулес се римува със Зевс.