автор: secret_rose

В тази нощ
ветровитият кей
на две преки навън от сърцето
там където
в износена стара хърка онзи мъж
с изгоряла джигара
и сгърчени пръсти
просунва отчаяни мисли след нея - ефирната пъстра жена -
ветровитият бряг се протяга - история стара.
Като мокра, ръждива синия се вие
гърбът му
на тъмния бряг
и разлива очи към мангала на малката циганка
клекнала с наниз от седем души и пера
и теспих
и брои ли брои стъкълцата на правата вяра.
Избелели плакати плющят под ребрата
и тънките чашки с ракъ - минарета, изправени косо -
прехвърлят на зарове бялата яхта на изгрева
зъзенещ и сив -
два сърдечни откоса
стрелба,
сладка песен за тиха любов
и мълчание... тежко от грапави, кръвни слова,
забраздили сърцата, земята, душата
на всеки,
дошъл да послуша и види.

Аз видях
как насън засиява ръката и бяла,
на нежната, пъстра жена.
Тя помаха отгоре, от мнимата слънчева лодка.
Как пропадаха гларуси, циганки, въглени:
"Сестро, ела
да ти казвам,
сънуваш,
светът е сирак,
а сега е студено -
измръзнаха всички оглозгани улични котки
от тази страна."
Как от тежките, мътни клепачи и стара хърка
се изтекоха в мрака
сълзи, богове, наредени на стара синия за кастинг,
седем трудни души - заклеймени родилки на мрака.
И една недочетена още,
самотна обида.