автор: tvoiapoznata

Прибра се в ранния следобед. Гладна и изтощена. Качи се в просторната спалня и влезе на пръсти.
Владимир спеше.
Седна тихо на масата, хвана с ръце краката си, както обичаше и се загледа в спящия мъж.
Беше толкова спокоен в съня си. Роуз не смееше да диша и въпреки това той я усети. Отвори очи. Погледна я с бистър и ясен поглед и остана да си почива в леглото. Да, беше като истински войник. Разсънваше се бързо.
- Колко е часът, Роуз?
- Малко след два. – Владимир се изправи бавно и се насочи към банята. Роуз не помръдна. Изчака го в същото положение. След десет минути той се подаде поосвежен.
- Гладна ли си?
- Да.
- Защо не яде?
- Това възнамерявах да направя.
- Хайде, ще слезем заедно.
Роуз дъвчеше храната странно замислена. Беше подтисната и нямаше как да го скрие. Владимир задържа погледа си върху нея.
- Какво има?
- Нищо. – Мъжът заклати глава скептично.
- Нищо ми няма – заоправдава се Роуз. – Просто не съм в настроение.
- Ще ми кажеш ли защо?
- Ще ме оставиш ли на мира, ако не ти кажа?
- Нямаш шанс.
- Разбира се. – О, Роуз беше подготвила въпросите си. Не беше пропуснала и думичка от разговора си с Нейтън. И сега, след като още лекуваше раните си, защо да не постъпи като истински мазохист и не си причини нови?
- Какво стана с хората ми? – Владимир не трепна. Остави внимателно чашата, която държеше и се облегна на стола.
- Какво имаш предвид?
- Чу ме.
- Да. Чух те. Но мисля, че не съзнаваш какво питаш.
- Съзнавам.
- Така ли? – Владимир беше повече от скептичен. – Дай пак да те чуя.
- Моите хора, Боян, Бранко, Олег....
- Знам ги, скъпа, знам имената им...
- Те живи ли са? – Владимир замълча за дълго. Роуз чакаше настръхнала. Вече едвам дишаше.
- Да!
- Какво? – Причерня и. Толкова и причерня, че беше добре, че е седнала. Владимир кимна с глава.
- Живи са.
- Как е възможно? – мъжът си спести отговора. – Защо не ми каза до сега?
- Защо да ти казвам?
- Защо ме остави да вярвам, че са мъртви?
- Не беше в състояние да приемаш каквато и да е информация. За дълъг период от време.
- Владимир. Ти не можеш да бъдеш толкова жесток.
- Ти не знаеш колко жесток мога да бъда.
Роуз едвам успяваше да диша. Владимир беше подготвен за това. Следеше я внимателно и чакаше търпеливо реакцията и. Да, на нея определено и трябваше време. Трябваше и време за да възприеме информацията. И не, не можеше да повярва, че човекът, с който беше спала, можеше да е толкова жесток.
След много, много време тя го погледна отчаяно.
- Защо ми го причини?
- Защо ме уби? – Господи! Гласът му беше студен и толкова разумен. Сякаш това бе най-нормалния въпрос на света.
- Трябваше да те убия.
- Така ли?
- Не ми даде избор.
- Така ли? – Владимир повдигна едната си вежда въпросително.
- Не. Не ми даде. Остави ме във Варна с ясното намерение да отидеш в София и да убиеш хладнокръвно Сергей. Подцени ме. За пореден път. Като реши, че охраната ти е достатъчно за да ме задържи в базата ни. Сякаш ти бях наложница. Сякаш си нямах мои обучени хора, на които можех да разчитам. Сякаш не отиваше да разбиваш собствената ми организация. ..
- ...Не смей!
- ...да, да, знам, че организацията не беше моя и знам, че благодарение на теб и майка ми никога не успях да стана напълно част от нея. Но Сергей беше мой учител. Имах шанс да го спася.
- Като убиеш мен.
- Бях единствената, която можеше да го направи.
- Не! Роуз! – Владимир я гледаше като враг, студено и жестоко. - Ти не трябваше да имаш сила да ме убиеш. Не и ако ме обичаше.
- Обичах те, по дяволите. – Роуз вече крещеше. – ти си ме подценил тотално, ако си решил, че ще поставя собствените си чувства над всичко. – жената се опита да поеме дъх. Страните и бяха мокри. Плачеше ли? Сигурно. Владимир не откъсваше студените си, почти черни очи, от нея. – Аз трябваше да умра там, с теб. И не се съмнявай в думите ми, копеле такова. – Не, Владимир не се съмняваше. Бесове започнаха да се изписват по толкова спокойното му лице. Роуз си пое дълбоко дъх и прошепна тихо.
- Ще мога ли да ги видя отново? – Владимир не трепна. – Някога? – Той я погледна в очите. Тя беше на ръба на силите си. Висеше на косъм от припадъка и единственото, което я държеше беше една думичка. Владимир започна да говори тихо.
- Знаеш ли, Роуз? Знаеш ли мен от какво най-много ме е страх? – Роуз преглътна. Гласът му беше мъртвешки спокоен.
- Знаеш ли? – Наистина ли очакваше отговор? Роуз промърмори.
- Подозирам.
- Роуз! – Владимир поклати глава разочаровано. – Познавам те прекрасно, Роуз. Заедно сме половин живот. Ти си най-близкият ми човек след Сергей. И съм ти дал ясно да го разбереш до сега. Дал ли съм ти?
- Да. – преглътна Роуз.
- Мога да се боря срещу глупостите ти. С постоянните ти опити да се намесваш в убийствата и мръсната политика на наркотици и оръжия, неща, които не трябва да са част от живота ти. Мога да се боря срещу интересите си, да защитавам твоите познати и мои очевидни врагове. Аз съм достатъчно силен да се справя с това. Знаеш ли с какво не мога да се боря? Знаеш! Нали? – Роуз знаеше, но не беше готова да го каже на глас. Сякаш имаше нужда от това. Владимир поклати отново глава и просъска злобно.
- Не мога да те спася от теб самата. – Отпусна ръцете си на масата и хвана нейните. Роуз забоде глава в земята, той продължи. – Ако преминеш границата? Ако решиш отново да сложиш край на живота си? Не мога да те спра, Роуз. Това ще е края и на моя живот. Даваш ли си сметка за това? - Роуз поклати едва глава. Знаеше, че това не е всичко. Знаеше го, защото тези неща вече ги беше чувала. Владимир целеше друго с този разговор и тя се чувстваше по-объркана от всякога.
- Сега. – продължи той. – Като всеки уважаващ себе си индивид аз съм длъжен да съхраня собствения си живот. Нали? Защото в противен случай нищо не би имало смисъл. Многото ми пари, голямата ми империя, властта, която имам, Роуз, и най-вече наследството, което Лори ми оставиха... – жената замръзна. Ръцете и изстинаха. Причерня и. Владимир беше очаквал тази реакция и хвана по-здраво китките и. Тя се стресна от болката.
- Не, малката, не се отнасяй. – Нареди строго Владимир. – Още ми трябваш тук. В съзнание. И да, правилно ме чу. Лори ми оставиха наследство. Ти, на първо място и територията ти на второ.
- Моята територия?
- България, скъпа, България! – На Роуз и беше ужасно трудно да асимилира думите на Владимир. Знаеше, че нямаше да е така, ако не беше в шок. И знаеше, че Владимир нарочно се възползва от тази нейна слабост. Държеше я в ръцете си и и поднасяше поредната шокираща новина. – За тези няколко години, през които ти живееше в собствената си драма, аз не допуснах никой да стъпи на територията на България. И живеех с мисълта, че ще се върна там. Защото така искам, Роуз. А ти знаеш най-добре, че умея да постигам желанията си. – Тя го гледаше в очите, но отказваше да участва в този разговор. – Сега вече смятам, че и ти си готова на тази стъпка. Дори съм повече от сигурен в това. Направи си лоша услуга, госпожо. Доказа ни, че независимо от всичко и всички ти имаш дух на победител.
- Минаха години, за Бога! – гласът на Роуз беше пресипнал.
- Да, - съгласи се Владимир – и ти се справи отлично за пореден път.
- Бях в капан.
- В капан? Че ти цял живот си подчинена на нечия воля. Първо, като ученик на школата, след това, като протеже на Андрю Стокър и негова ученичка, след това във Варна, под изолацията на Сергей и Андрю, сега, тук, в Русия...да продължавам ли?
- Знам какъв е бил животът ми.
- Не по-различен от този на всички нас. Ние нямаме самостоятелен живот, скъпа. Така че аз лично не съм те ограбил с нищо.
- Отне ми любимите хора.
- Любимите ти хора бяха главорези и убийци.
- Ти не си по-различен от тях.
- Нито пък ти. Но не си права. По-различен съм. Аз бях по-добър от всички тях. И за това оцелях. И ти го знаеш, Роуз. За това си толкова уплашена. По-добър съм и от теб.
- Знам, че си по-добър от мен.
- Тогава защо още се бориш?
- Влад. Това е абсурдно. Как мога да не се боря? Не съм тук по свой избор.
- А, ако имаше такъв? Какво щеше да избереш? – Това беше капан. Това беше ужасен капан!
- Ти знаеш какво. – Да. Владимир знаеше и на Роуз просто и се доплака. Можеше ли да се бори с такъв манипулатор? Изобщо?
- Искам да ми кажеш, скъпа. – Гласът му беше измамно мек. Беше кадифен и нямаше нищо общо с остротата в погледа му. – Искам да го чуя от теб.
- Искам да се върна в България.
- Можеш ли да се върнеш с мен?
- Не знам дали изобщо ще мога да погледна родината си. – Роуз се беше предала. Вече не трепереше. Не шептеше. Говореше нормално и отчаяно... – Не знам дали ще мога да стъпя отново във Варна.
- Няма да ти се наложи. Нищо, от това, с което си свикнала няма да е същото. Няма да ходиш във Варна. Нито в София.
- И ще съм отново под домашен арест?
- Това зависи изцяло от теб, Роуз.
- А какво направи с хората ми?
- Всички са извън граница.
- Разбира се...
- ...това не би трябвало да те учудва.
- ...не ме учудва.
- И всички са под мой контрол.
- И ще използваш този факт, за да изнудваш мен?
- Не ме обиждай, Роуз. Няма да ми се наложи.
- Каза, че те е страх да не посегна на живота си.
- Знам, че няма да посегнеш на живота си. От друго ме е страх.
- Да не го поставя на риск.
- Именно.
- Не бих могла.
- О, напротив. Силна си. Умна си. Лесно би могла да си намериш подкрепа и така да попаднеш под случаен обстрел.
- Какво намекваш?
- Ако те заведа в България. Сега. Дори и след години. Дори и след като Николай е установил властта си там. Рискувам да те поставя в средата на все още доста размирен район.
- Прекалено близо до Турската граница.
- Там нещата не са се променили. Ти все още си персона нон-грата и никой няма да ти гарантира неутралитет...
- ...но много от враговете ти се ползват с такъв.
- Именно. И не само те. Всеки един от хората на Николай ще стреля на месо, ако застрашиш сигурността ми.
- Няма да застрашавам твоята сигурност. Целта ми ще е да изчезна.
- И ако се опиташ, те ще те намерят, ще те считат за беглец и ще стрелят. Ти си заплаха, Роуз, не го забравяй! И за да изпреваря следващият ти въпрос. Не, нямаш вече свръзки в България. Няма тайни канали, няма тайни кодове, нито скривалища...
- Кой ти каза за тях? – Роуз беше изумена.
- Сергей.
- Моля?
- Виждаш ли? Дори и от затвора. Те всички се опитват да те предпазят.
- ...като ти дават достъп до всичките ни сигурни канали...
- ...като ти отрежат всякакви пътища за бягство. – Роуз се облегна тежко назад. Владимир беше пуснал ръцете и.
- Защото знаят, че няма да успея. – Владимир се усмихна злобно.
- Не би могла, Роуз. Не и срещу мен.
- Не си толкова велик. Знаеш ли?
- Знам, че ми даде добър урок. И, че се уча бързо от собствените си грешки. Ти, обаче, си нещо друго. Никога не се отказваш, нали?
- Ще видя ли някога хората си?
- Не!
- Никога?
- Не!
- Ще пречупя ли някога суровото ти сърце, Влад? – Владимир се засмя сурово.
- Та ти дори не си се опитала, скъпа. – С това стана и напусна спалнята им.
Не, на Роуз не и харесаха последните му думи. Но не им обърна особено внимание. Единственото, за което можеше да мисли, беше България, нейната България. Връщаше се там. С Владимир. Да, Нейтън беше прав. Ако не беше толкова сломена през последната година, щеше да забележи, че действията на Владимир бяха съвсем логични. Той винаги беше заявявал, че България му принадлежи. Той беше прокарал каналите за оръжие през територията и. Цял живот беше работил със Сергей, дори когато беше наблюдател в Турция. И ако Лилия Лори не го мразеше толкова заради баща му, щеше да има това, което искаше. Щеше да е в управлението на организацията на Сергей и щеше да я направи още по-мощна. Но в техния свят нещата не се развиваха никога по план. Не, напротив! Всяка малка промяна беше сътресение, всяка власт се взимаше със сила. И това доказваше качествата на лидерите. За да бъдеш такъв и да те уважават, другите трябва да се страхуват от теб.
И Владимир беше блестящ пример за това. Беше подготвен да е лидер. Беше силен и умен. Имаше духа на убиец и бизнесмен. Имаше връзки с Русия. Не ламтеше за огромни територии. Искаше една определена – България. И не от сантиментални чувства. Знаеше, че това малко парче земя е естествения път на Европа към Близкия изток. Русия беше достатъчно далеч. Неутрална Турция – достатъчно близо. Династията Лори можеше и да е в миналото, но никой нямаше да забрави мощта, която имаха. Да, защото това парче земя беше златно. И Владимир нямаше да го даде на никой друг.
...................................................................................................................................
Роуз повече не видя Владимир. Беше и неочаквано скучно. Беше свикнала с дразгите на Буба, с присъствието на Дениз. Не познаваше охранителите и не желаеше да си говори с тях. Владимир? Не желаеше да говори и с него. Последните пет часа от деня изкара в библиотеката, четейки.
Беше и много странно да седи в една стая само с Владимир.
Притесняваше се. Искаше да говори с него. За нея, за живота и. Знаеше, че той очаква този разговор. Но не знаеше какво да го пита. Той все още се държеше като джентълмен и я оставяше да прави каквото си иска в собствената му спалня. Тя не се чувстваше застрашена, не се чувстваше привлечена. През повечето време бе наранена, или ядосана...И вината беше винаги негова.
Сега, малко след полунощ, Роуз реши да се качи отново в спалнята, която деляха. Завари Владимир седнал на масата, отворил лап-топа и тотално съсредоточен в някакви документи. Той вдигна глава, колкото да я поздрави и продължи работата си.
Роуз влезе тихо в банята. Излезе поосвежена и както всяка вечер се мушна под огромните завивки. Загледа се в работещия мъж. Владимир представляваше приятна гледка. Беше в стихията си. Роуз не можеше да прецени като какъв беше по-добър. Като хладнокръвен убиец или като бизнесмен. В края на краищата това нямаше значение. Владимир беше невероятен. Даваше си сметка, че след всеки разговор с него, сърцето и олекваше все повече. Независимо от лошите новини, които и поднасяше, тя се чувстваше отново отговорна за собствения си живот. Тайните започнаха да се разкриват една по една. Тя си даваше сметка, че досега най-силното му оръжие срещу нея е било да я държи в неизвестност. И той се възползва добре от коза си. Сега вече нямаше нужда от това. Споделяше с нея. Насочваше я.
Роуз виждаше светлина в тунела. Започваше да се чувства сигурна в подредения му живот. Даваше си сметка, че Владимир е прав. Нейният винаги е бил тотално хаотичен, винаги досега е била зависима от волята на някой друг и винаги до сега се е борила тайно и явно с този контрол. И винаги беше успявала. Дали Владимир щеше да я контролира? Като Лилия? Като Сергей и Андрю? Сигурно. Дали се чувстваше притеснена от това? Ни най-малко. Нейните хора бяха живи. Тя трябваше да е доволна.
Заспа с тази мисъл.

Роуз се събуди сравнително късно. Обърна глава, за да се озове на сантиметри от лицето на Владимир. Тя спеше в прегръдката му. А той не помръдна изобщо. До колко ли часа беше работил снощи? Не даваше вид на изтощен. Беше като ангел. Спокоен. Много спокоен. Тя се извъртя и се опита да се измъкне от прегръдката му.
- Недей! – беше молба. Не, Владимир вече не спеше.