автор: apostola

В душата ми узряват бледи
разцъфналите слънчогледи.
И дишат въздух белодробен,
живота сричат те подробен.
И изпод миглите надничат,
и те във слънцето се вричат,
че да го видят се надяват
и с него те да се задяват.
Кога душата се разтвори
и тя на слънце заговори,
те- бледите ми слънчогледи,
макар и вече късогледи,
глави обръщат все към него
в защитата на мойто его.

И мойте земни слънчогледи
в душата стават разногледи
да следват денем светлината,
за да узреят семената.