автор: gfstoilov

Океан – голям, безкраен, а над него друга една безкрайност - небето. Под него вълните караха да танцуват отразените в тях звезди.

Моряка се подпираше на кормилото на лодката. Бе заспал отново и сънуваше как се носи в океанови небеса - не знаеше дали лети или плува сред тях, просто усещане лекота и свобода, онази същата с която вятъра издуваше платната му.


Докато сънуваше вярваше, че не спи, а наистина се носи сред безкрайността.


След залеза често току задрямваше от лекото поклащане, току се пробуждаше и слушаше плисъка на вълните, а лодката му следваше лунната пътека. Платната ѝ бяха свити - вятъра го нямаше от седмица и се носеше движена единствено от морските течения, които по тези ширини не бяха особено силни. Усещаше все по-силно нуждата от вода – жаждата го принуждаваше да спи и да залъгва със сънища тялото си, най-често с това, че пие от някой горски извор.


Безводието изтощава - нощите се понасяха и светлината на звездите не убиваше духа му така, както през деня слънцето изгаряше с лъчите си тялото.


Той се пробуди, погледна уредите до себе си - до изгрева имаше още много време, компаса сочеше вярната посока и макар да се движеха едва-едва, лодката и морякът бавно приближаваха към далечния бряг и неговият дом.





* * * * *


Дървета ограждаха домът и жената не виждаше, но винаги чуваше гласът на морето. При силен вятър вълните му се разбиваха в скалите с невероятен грохот, а при затишие шумоляха приятно и приспиваха съзнанието ѝ с приказна лекота.


Тази нощ морето беше необикновено тихо, времето бе задрямало за няколко мига на пълен космичен покой.


Жената гледаше към луната обхваната в рамката на прозореца - на масичката догаряше свещ, чийто пламък гореше без да потрепва.


Ръцете ѝ, сплели пръстите си, почиваха в скута ѝ. Домът мълчеше, също и дворът му, над който се бе спряла луната.


Чакаше изгрева за да отиде на върха на скалите и да потърси из хоризонта платната на онази малка лодка, която се бе изгубила преди толкова много дни из морето – с нея трябваше да се завърне нейният моряк.


Свещицата изви пламъка от последния си трепет и сетне се стопи и просто угасна.





* * * * *


Моряка немощно плъзна ръка и потърси компаса. Слънцето заслепи очите му, когато ги вдигна за да провери посоката. Погледа му остана впит в стрелката, единствената му опора в безветрието, която сочеше пътят му. Нямаше сили дори да погледне накъде се носи.


Дали ще успее да го измине и да види своя бряг?


И да бъде у дома...


Жаждата и жегата го изцедиха за седмица и в този ден моряка се прости и с живота, и с небето, и с всичката тази солена вода, която не можеше да му помогне.


Вече бе изпил повече от безопасното количество и сега солта ѝ изгаряше тялото му. Устните се пукнаха, но в тях дори и кръвта бе пресъхнала. Знаеше, че умира – бавно, но сигурно.


Няколко гладни албатроса закръжиха над лодката, един по-смел и навярно по-гладен от останалите дори кацна на мачтата. Впи хищните си очи в умиращия и видя как живота гасне с всеки негов дъх, нададе доволен писък и след малко всички птици се бяха настанили над свитите платна. Милостиво оставиха плячката им да подиша още няколко мига, бяха сигурни в победата си и започнаха да разчесват перата си със силните клюнове.


Клепачите му натежаха и започнаха да се затварят - моряка знаеше, че хлопнат ли веднъж никога няма да ги отвори повече.


Отправи взор с последни сили към небесата.


Преди да се затворят със сетната му тиха въздишка, успя да изпрати последната си мисъл към онази, която знаеше, че го чака там... на брега.





* * * * *


Дърветата изведнъж излязоха от мъртвешкия си унес и раздвижиха клони с пукане. Дългото мълчане отведнъж бе наслоено от шумове – вълните и клоните заговориха с гласът на вятъра. Листата се триеха едно в друго, морето заблъска скалите.


Жената вдигна очи от бродерията, почувсъвала повик, тя я остави да падне на земята, иглата остана забодена в плата, и бързо премина по пътечката между дърветата. Пред нея се ширна морето. Погледа ѝ се плъзна по вълните. Далече, много много далече и едва видима, се поклащаше малката лодка.


Тя изтича досами ръба на възвишението и скоро разпозна, че това е тяхната лодка. Замаха с ръце, надявайки се, че той ще я види от толкова далече - не можа да устои на порива да го поздрави.


Часовете, нужни на вълните да довлекат лодката до брега, жената изчака без да помръдне от мястото си. Забеляза, че платната са свити, а това при попътен вятър е странно. Студена тръпка обходи няколко пъти тялото ѝ.


Искаше да види как морякът спуска платната, как застава на носа и как ѝ помахва с бяла кърпа, така, както много пъти е правил при завръщането си.


Но нито платната се издуха, нито някой размаха кърпа.


Сърцето ѝ се сви от болка и тя забърза надолу към малкия пристан, останал пустеещ толкова много дни. С очакване застана на ръба и зачака. Разбра, че лодката се носи съвсем сама към брега, нямаше кой да я управлява. Няколко сълзи преляха и се спуснаха по лицето ѝ. Не искаше да мисли за нищо, но вкусът им бе горичив като болката от загубата на някой любим.


Лодката се пребори с отливащата се пяна на последната вълна и най-накрая се блъсна в брега - пясъка застърга грозно по тялото ѝ.


Жената, таейки искрица надежда се качи на борда, но откри, че е съвсем пуст – само тук-там тъмни петна показваха къде е лежал до последно моряка.


Няколко преяли албатроса я гледаха от мачтата - бяха толкова натежали от изяденото, че дори не отлетяха, а с безразличие гледаха как жената се свлече безсилна.


Доволни и сити, ровичкаха с окървавени клюнове из перата си.