автор: marisiema

Защо ли толкоз жадна се родих
за кратката разходка на Земята?
Та целият ми път е просто миг!
А даже побеляха вече и децата!

Защо е младост в нежна синева?
Било ли е? Дори не помня вече.
Сега съм като пожълтелите листа,
подхвърляни от вятъра враждебен.

Как мислех си: ще победя света!
Наивна сред космическото чудо!
Та точно този свят ме завъртя
във люлката на страшната заблуда!

Лишения, измами, болести, злини
вървяха подир мен наред с мечтите.
Препъвах се във тъмни ями и беди
с надеждата, че тичам към звездите.

Животът кратък ми подложи крак
когато мога, зная - а пък нямам сила.
И само бедното сърце не вижда крах
и все така мечтае ненаситно.

Дали не трябваше да мисля за отвъд.
Нали там , горе, ще живеем вечно
сред блясък и разкош. във слънчев път,
ако на Земята сме живели скромно!

Но не е така. Все влизаме в борба
за почести, имоти, власт и сила.
Коварство, завист - трупаме вина,
за да се пържим в Ада и да вием.

И ето, вече виждам края си злочест.
Пробуждам се, но късно - няма дни.
Дано децата ни поне да чуят важния завет:
За кратко сме.Бъдете по-добри!