Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: d-Zen
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13699

Онлайн са:
Анонимни: 40
ХуЛитери: 10
Всичко: 50

Онлайн сега:
:: ariel_b
:: Heel
:: pastirka
:: genab
:: Hulia
:: tsveti
:: SylviaMak
:: LeoBedrosian
:: vechniqtskitnik
:: apostola

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Ноември 2017 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
19 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаОнази жена 2
раздел: Разкази
автор: hristam

Вече знаех, че срещата ни е неизбежна. Усещах го с всяка фибра на тялото си и с всяко поемане на дъх. А бяха минали повече от три месеца, откакто за първи път я видях в един стар бар, където отидохме с мой близък приятел и съученик.

Тогава не повярвах и дума на историята, която той ми разказа за нея - че била изплъзнал се от виртуална игра енергиен вампир, който убива съвсем реално. Беше убийствено привлекателна и това бе единственото ми обяснение за това, че мисълта за нея не излизаше от главата ми. Проблемът беше, че започваше да става твърде натрапчиво и притеснително.
Освен факта, че я сънувах почти всяка нощ и се събуждах като след тежък махмурлук, бях започнал да я търся във всяка жена, която срещах или с която просто се разминавах на улицата. Съзирах я в случаен жест, усмивка, поза, отблясък в очите и дори в случайно плъзнал се кичур, разпилян от вятъра. Това беше колкото вълнуващо, толкова и плашещо, и в един момент си дадох сметка, че ако не предприема нещо съм на път да полудея.
Най-логично ми се стори да издиря приятелят си, този, който ми се представи като неин създател. Алекс може и да беше луд за връзване, но не се сещах за нищо по-смислено. Помнех добре спретната им бяла къща в края на една тиха, зелена уличка, само на пресечка от дома на родителите ми.
Беше приятен ден в началото на зимата, все още запазил меката топлина на есента, когато се озовах пред познатата къща и надникнах през витата зелена ограда. Още едно място, където времето бе спряло, както в кварталният бар, помислих си, докато плъзвах познатото скърцащо резе, за да вляза.
В края на пълният с цветя и зеленина двор долових движение и в следващият миг я видях - майката на Алекс, почти непроменена въпреки годините. Може би само по-дребна, сякаш се беше смалила с възрастта, или по-скоро май аз се бях източил и наедрял твърде много. Държеше голяма градинска ножица и присвиваше очи под стара сламена шапка, за да види кой е натраникът, който е влязъл неканен в двора й. Приближих се и я поздравих по име, но тя въпреки това не ме позна веднага. После изведнъж лицето й се проясни:
- Вик, ти ли си това? - свали грубите гумени ръкавици и ми протегна ръцете си. Стана ми мило, когато усетих възлестите й пръсти в дланите си. - Толкова отдавна не съм те виждала! Боже, какъв...голям мъж си станал!
Усмихнах се смутено. Вярно, освен, дето бях израсъл много на височина през тези години, бях пораснал и на ширина. Нещо, което на моменти ме дразнеше много, но не чак толкова, че да се заема сериозно да го променя.
Покани ме и седнахме на двора край същата онази бяла желязна маса, която помнех отпреди повече от двайсет години. Преди да успея да я спра сложи пред мен кана с приятно ухаещ сок от бъз, а само минутка по-късно и чаша кафе. Точно такава я помнех - пъргава и чевръста, сякаш имаше десет ръце, вместо две.
Разговорихме се за мен, за работата ми, за нашите. Спомена, че се вижда с майка ми понякога в поликлиниката, ама все нямало време да си поговорят надълго-нашироко. После изведнъж сякаш се сепна и ме погледна загрижено:
- А ти как се сети да ме посетиш? Нещо за Алекс ли...?
Кимнах. Казах й, че последният път, когато се видяхме, пропуснах да запиша телефонният му номер, а бих се радвал да поддържаме връзка.
Тя ме погледна някак особено, сякаш искаше да ми каже нещо, но не знаеше как.
- Той...не е тук.
- Замина ли вече? - разочаровано попитах.
Тя поклати глава и въздъхна. Замълча, като че ли й трябваше известно време да подбере нужните думи и да ги опита на вкус, преди да ги изрече.
- Значи ти си бил с него в бара онази вечер. - Лицето й сякаш изведнъж се състари. - Каза, че е бил с приятел, когато я е видял.
- Видял кого? - сепнах се. Нима е разказал и на майка си онази налудничава история за жената - вамп?
- Май не ти е казал. Преди шест години Алекс щеше да се жени, доведе приятелката си да ни запознае. Момичето беше българка, работеше в града, в който работеше и той. Като танцьорка. Е, можеш да си представиш, ние с баща му не бяхме кой знае колко очаровани от този факт. Все пак Алекс е учен, а тя...стори ни се, че са твърде различни, за да бъдат щастливи заедно. Но той беше толкова, толкова влюбен! Кръжеше край нея като квачка край пиленцата си, радваше й се като на... - вълнението скъса гласът й като тънка нишка. Очите й преляха и тя ги изтри крадешком с края на престилката си. - А и тя му се галеше като котка. Освен това беше много хубава, изобщо не беше чудно, че горкото момче си беше изгубило ума по нея. Когато заминаха направихме някои уточнения за сватбата. Искаха да бъде тук, през лятото, за да има достатъчно време да се подготвим и ние, и те.
Тя въздъхна отново. Очевидно споменът тежеше твърде много.
- Но повече така и не я видяхме. Алекс се обади и каза, че сватба няма да има, защото с Леа се разделили. Малко по малко стана ясно, че тя заминала с друг - някакъв режисьор или нещо подобно, който й предложил да я направи известна актриса. Глупава история, разбира се, но Алекс не успя да я прежали. Той...той в буквален смисъл изгуби ума си заради нея. Тя се превърна в негова фикс идея, виждаше я навсякъде, и макар да скрих всички снимки с нея, които тогава си направихме, той така и не успя да я забрави.
- Ела - подкани ме изведнъж и стана. - Ще ти я покажа. Алекс твърдеше, че онази нощ в бара била тя и че тя е примамила и убила Свилен.
Трябваше ми малко време, за да се адаптират очите ми към здрача в дневната и да разгледам добре снимките в албума, който тя ми подаде. Бяха около двайсетина и на всички тя изглеждаше много красива. Без всякакво съмнение това беше жената от бара.
- На мен ми каза друго за нея - прокашлях се. Тази история започваше да се заплита все повече, а това ми харесваше все по-малко. - Говореше за някаква виртуална компютърна игра, която разработвал. Твърдеше, че тази жена е част от играта и че наистина е опасна.Изобщо не спомена, че е имал връзка с нея.
- Да, да, знам за това - майка му нервно стисна ръцете си една в друга. - Алекс наистина е всепризнат компютърен специалист, но това, което е разказал тогава в полицията е истинско безумие. Настоявал, че знае коя е жената, защото той бил създател на игра, от която тя се е измъкнала, за да убива! Представи си само! Кой би повярвал на такова нещо? Искал да разлепят нейни снимк навсякъде, за да бъдат предупредени хората да не влизат в контакт с нея, и понеже не взели на сериозно думите му, се нахвърлил да се бие с полицаите. Представяш ли си докъде е стигнал? Арестуваха го, а после беше освидетелстван и настанен принудително в психиатрична клиника. Според експертизата страда от тежко психическо разстройство, протичащо с опасни за него и за околните действия, поведението му е рисково и трябва да бъде лекуван в специализирано здравно заведение.
О, по дяволите, горкият Алекс, помислих си, и горката му майка, какво преживяват тези хора...
- Това е ужасно, много съжалявам - хванах ръцете й, които приличаха на мъртви клони - само че...Аз бях там. И я видях с очите си. Това е същата жена от снимките. Не разбирам...
Майка му се отдръпна и впери очи в мен.
- Вик, това не може да е била Леа. Миналата година я видях в едно от лъскавите списания на внучката ми. Все пак е станала известна...порно актриса. Не казах на Алекс, разбира се, но как си представяш такава жена да се подвизава в някаква квартална местна кръчма и да убива мъже?
Въздъхнах и аз на свой ред. Абсурно, разбира се. Единственото обяснение би могло да бъде, че онази жена просто е приличала твърде много на нея. Твърде много.
С тази мисъл, наред с други, не по-малко объркани, си тръгнах от този тъжен, пълен със спомени дом, след като казах на старата жена, че ще мина да видя Алекс още на другата сутрин. Но това така и не стана. На другата сутрин спешно ме повикаха по работа, а когато се освободих вече бях с ясното съзнание, че няма никакъв смисъл да се виждам с Алекс. Не бих могъл да му помогна по никакъв начин, а при това положение - той на мен още по-малко. Освен това колкото повече мислех за тази история, толкова повече се убеждавах, че е плод на един дълбоко разстроен мозък, и че изчезването на онзи мъж от бара няма нищо с нея.
Най-вероятно беше просто едно съвпадение на обстоятелства, както и приликата на двете жени. А и беше крайно време да се взема в ръце и да престана да се плаша сам. Така или иначе не бях от мъжете, които се страхуват от красиви жени. Даже очаквах с нетърпение да я видя.
Случи се само седмица по-късно. Представиха ми я като една от кандидатките за секретарското място, което наскоро бе освободила предишна моя служителка. Познах я веднага, щом я зърнах, странното беше, че изглеждаше съвсем различно, въпреки, че без съмнение беше тя. Ако онази жена имаше фаталното излъчване на прелъстителка, тази изглеждаше чиста и невинна като детска сълза. Това я правеше по-недостъпна и още по-неустоима, колкото и невъзможно да ми се струваше това. Защото от първия миг, в който погледите ни се срещнаха, разбрах ясно и недвусмислено, че не искам нищо друго толкова, колкото искам нея.
Не исках да бързам, чувствата ми към нея бяха твърде дълбоки и силни, за да я имам така, както имах другите - само с едно протягане на ръка. Но за моя изненада и радост нещата между нас се развиваха стремително и неудържимо някак от само себе си. Само след месец вече бяхме неразделни, а след по-малко от два тя ми съобщи, че е бременна.
Бях чувал и друг път тези думи и от жени, които съм обичал, но не помня да съм бил толкова щастлив. Имах усещането за някаква прекрасна нереалност, която се нуждаеше точно от едно такова живо допълнение, за да бъде завършена и истинска.
Нямах търпение да я направя част от семейството, затова няколко дни по-късно я заведох да я запозная с родителите си. Бяха очаровани, разбира се, особено майка ми, която сякаш можеше да бъбри неспирно с нея за бебета, докато баща ми ме отмъкваше да си поговорим по мъжки или просто да позяпаме някой мач.
В края на един такъв уютен ден ме изпратиха до съседния магазин за нещо жизненоважно, което бяхме пропуснали да купим през деня. Женските прищевки винаги са жизненоважни, особено когато жената е в деликатно състояние, така че дори не се замислих, просто тръгнах.
Не бях изминал и десет крачки, когато забелязах движение в един тъмен вход, покрай който минавах, а после чух, че някой ме извика. Познах го веднага, макар че беше тъмно, а и той се беше променил много. Пред мен стоеше един много отслабнал Алекс, с оредяла коса, дълбоки сенки под очите и поне тридневна брада. Приличаше на карикатура на местния луд...какъвто всъщност се оказа, че е, помислих с болка.
- Как си, Алекс - опитах се да се усмихна. - Какво правиш тук по това време?
- Чаках те. Не знаех как да се свържа с теб.
- Видях се с майка ти.
- Знам. Каза ми. Но ти не дойде да се видим. И не беше оставил телефон.
Наведох глава, внезапно засрамен. Не се гордеех с постъпката си.
- Ами...виж, при мен нещата се промениха. Имам предвид в личен план. Не се сърди, просто бях отнесен от вихъра - и втория ми опит за усмивка бе неуспешен. Дадох си сметка, че Алекс ме гледа втренчено откак се срещнахме, дори не беше мигнал.
- Вик, знам какво се случва с теб - погледът му сякаш пронизваше мозъка ми. - Аз съм в постоянна връзка с нея. Не мога да я изпусна от поглед и за миг, нали разбираш. Особено след всичко, което стана.
Пристъпих смутено от крак на крак, без да знам какво да кажа. Чувствах се адски глупаво. Нямах идея как се разговаря с психично болен. Още по-малко - с психично болен приятел.
- Чуй какво ще ти кажа и опитай да не ме прекъсваш, дори и да сметнеш думите ми за част от диагнозата ми - и неговият смях не беше по-добър от моят. Може би само по-тъжен. - Знаех, че ще дойде при теб, защото видях как я гледаше и предположих, че няма да я забравиш лесно. А тя долавя този вид енергия на мисълта, тя е като примамка, като фар, към който хищната й същност се стреми, за да докопа по-лесно плячката си. После трябва само да затегне мрежата, изпращайки към теб все по-силни сигнали, така че в момента, в който се появи пред очите ти, не си нищо друго за нея, освен добра порция чиста енергия.
- Алекс, ако говориш за Лена, тя няма нищо общо...
- Сега е Лена, преди това беше Леа. Да, различна е, забелязал си - наведе се толкова близо до мен, че усетих топлината на кожата му. - Трябваше да намеря начин да те спася, Вик. Не можех да я убия, не можех да я видоизменя, можех единствено да я наблюдавам как се развива. Е, Вик, тя еволюира. Сега вече не само иска да оцелее, но иска и да има поколение.
- Луд ли си, Алекс? - извиках, напълно загърбил всякаква деликатност. - Да не би да искаш да ми кажеш, че си й помогнал да еволюира, за да стане по-безопасна за мен?
- Точно това ти казвам. Тя носи твоето дете и затова ти си в безопасност. Относителна, разбира се, защото тя ползва енергията ти. - Отстъпи назад и ме огледа. - Колко килограма си отслабнал, откакто си с нея? Десет, петнайсет?
- Чакай, Алекс, нещата съвсем не стоят по този начин. Вярно е, че свалих някой и друг килограм, но това беше желателно. Даже майка ми ме поздрави, въпреки, че...е, да, не съм полагал някакви специални усилия. Но все пак всичките тези емоции, а и новината за бебето...
Той бръкна в джоба си и ми пъхна нещо остро и студено в ръката:
- Вземи това и го носи винаги с теб. Винаги.
- Какво е това? - попитах, докато разглеждах малката черна пластина върху дланта си.
- Защитна мрежа. Ще те предпазва, докато тя е бременна.
- А след това? - чух се да питам съвсем ирационално.
- След това не трябва да я има. - приближи се и стисна ръката ми. - Ако роди, това ще бъде краят. Няма да го допусна, Вик.
После се обърна и изчезна в тъмните сенки на улицата толкова внезапно, че ми се стори нереално.
Тази нощ така и не заспах и докато слушах спокойното дишане на Лена, все повече се убеждавах, че трябва да помисля сериозно за нейната безопасност. Алекс наистина беше опасен, а въдворяването му в лечебно заведение ми се струваше съвсем недостатъчна мярка. Единственото спасение беше да заминем колкото се може по-скоро някъде надалеч. Можех да си позволя това и то без да навредя на бизнеса си, имах необходимите контакти, средства и влияние, за да го направя. Трябваха ми не повече от няколко дни, за да задействам и уредя всичко.
Но нещата се промениха още щом се озовах в офиса си. Оказа се, че трябва спешно да замина за няколко дни извън страната, въпросът беше неотложен, касаеше не само мен, а и мои важни бизнес партньори. Вярвах, че ще се справя бързо, не само заради дългогодишният си опит в това, но и защото се чувствах все по-бодър и енергичен. Отдавах го на отслабването си, което пък свързвах със здравословните кулинарни навици на Лена.
Хрумна ми да я взема с мен, никак не ми се щеше да се разделяме, но напоследък тя пък беше малко по-уморена от обикновено. Не ми се струваше разумно да рискувам здравето й, а и тя се съгласи, че ще е по-добре да почива. За да сме по-спокойни помолих майка ми да остане с нея, докато се върна. Тя с радост се съгласи.
Първите два дни ми бяха много натоварени със срещи и ангажименти, но минаха неусетно, може би защото всичко се развиваше даже по-добре от очакваното. Третият бе сравнително спокоен, затова реших да се поглезя в СПА центъра. Беше невероятно релаксиращо, чувствах се по-жив от всякога, съжалявах само, че Лена не е с мен, за да бъде удоволствието пълно.
Приготвях се за вечеря с партньорите, когато се обади баща ми. Не звучеше тревожно, но аз долових вълнението в гласа му и се притесних сериозно. Каза ми, че майка ми е в болница, защото припаднала, докато приготвяла вечерята. Лена веднага позвълнила на Бърза помощ, а след това и на него.
- А как е сега? Казаха ли какво й е?
- Още не, подготвят я за изследвания. Но тя се чувства добре, преди малко говорехме. Помоли да не ти се обаждам, за да не се притесняваш, но...
- О, хубава работа! - скарах се в слушалката. - Много ти благодаря, че се обади, татко. Непременно ще се чуем утре, за да разбера как са изследванията й. А Лена там ли е?
- Тръгна си преди малко. Майка ти настоя да се прибере и да си легне.
Звъннах й веднага след като затворих. Звучеше толкова отнесено и вяло, че съжалих дълбоко, задето я разбудих. Казах й, че я целувам и я оставих да спи.
Вечерята се проточи до късно, после продължихме в бара, така че бях напълно изгубил представа за времето, когато телефонът ме измъкна доста грубо от дълбокият уют на съня. Сънувах Лена и още се усмихвах, когато гласът отсреща ме разсъни за секунди. Обаждаха се от полицията, за да ми кажат, че се е случил инцидент със съпругата ми.
Беше ми трудно да го осъзная - та нали само преди няколко часа говорех с нея. Беше сънена и вероятно спеше, какво може да се е случило?
Не спирах да задавам въпроси, но полицаят отказа да ми даде повече информация, освен тази, че съпругата ми е в тежко състояние. Посъветва ме да се върна по най-бърз начин, остави ми телефон за връзка и затвори.
Но Лена не беше в тежко състояние.Лена беше мъртва. Знаех го още преди да ме заведат да я видя. Не знаех какво е, но беше твърде болезнено, за да е само предчувствие.
Отидох в полицията и там ми казаха какво се е случило. Обадил им се портиерът почти по същото време, когато им позвънили и от Бърза помощ. Изглежда Лена е поръчала храна за вкъщи, а после, незнайно защо, е нападнала младежът, който я е доставил.
Заведоха ме да го видя - едро и силно момче, но изглеждаше изплашен като дете. Имаше сериозни наранявания и със сигурност нямаше да излезе скоро от болницата, а освен това изглежда още беше в шок.
Това, което разбрах беше, че тя го е помолила да внесе кутиите с храна, след което го е нападнала с тежката мраморна ваза, която стоеше в коридора. Успял да я отблъсне, въпреки, че дясното му рамо било раздробено от удара, а тя залитнала назад и се стоварила върху стъклената маса, която се счупила на парчета от тежестта й. Няколко от тях се забили в тялото й, едно пронизало сърцето й...
Нямаше нужда да питам, но ми казаха - умряла е още там, на място. Детето също.Не исках да мисля за това, но го осъзнавах - била е гладна. Но не за китайската храна, която беше поръчала.
Не помня как се озовах пред дома си, нито къде съм скитал цяла нощ, защото когато приближих вече се развиделяваше. Сенките пред входа се раздвижиха и се превърнаха в Алекс.
- Всичко свърши, Вик - прошепна и ме прегърна. - Спасени сме. Разбираш ли? Спасени.
Не, исках да му кажа, не се чувствам спасен, чувствам се изгубен и не знам как ще продължа живота си след всичко, което се случи. Исках да му кажа, че искам да заспя и да сънувам Лена. Исках да му кажа, че не знам дали изобщо ще мога да заспя някога.
Но вместо това се разплаках като дете в ръцете му.


Публикувано от viatarna на 09.09.2017 @ 20:36:38 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   hristam

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Страх
автор: LeoBedrosian
306 четения | оценка 5

показвания 46758
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Онази жена 2" | Вход | 3 коментара (3 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Онази жена 2
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 10.09.2017 @ 20:20:45
(Профил | Изпрати бележка) http://goforit-tsveti.blogspot.com/
Много вълнуващо и майсторски написано! Краят е перфектен от любимите ми - тези, които поставят въпроси и нямат намерение да дават отговори!

Поздрави, Христина!


RE: Онази жена 2
от 4itatel4e на 10.09.2017 @ 10:29:16
(Профил | Изпрати бележка)
Масата е виновна, разбира се. Тя е много зла. Ей така разбрах аз нещата... Ще се съживи жената, нали така . Сладурани :-)


Re: Онази жена 2
от malovo3 на 09.09.2017 @ 23:50:15
(Профил | Изпрати бележка)
Поздрави!