автор: giro

Обичам да се разхождам и сам. Често дори предпочитам. Когато нямам твърде много време, се помотавам из горичките в полите на Родопската яка. Има едно кратко маршрутче - за половин час с кола си в Храбрино и оттам за още половин час си пеша на Момини скали - нагоре, нагоре по едно баирче стигаш до красота, която отказваш да повярваш, че отстои от офиса ти само на час...
Момини скали са едни чукари от пясъчник, които са се възвишили над дефилето на Храбринската река. Като погледнеш отгоре им към скритата от зеленината река, искаш да скочиш, да се убиеш, да загинеш епично - всеки има причина в живота си за това, ако не - лесно е да намери... Но не бива, както ни учат Далай Лама и неговите колеги от другите вероизповедания.
Горе, в района, има няколко стари параклиса, овошки, много трева и стари дъбове, ръкомахащи като Многоръкия Шива.
На дървената маса, омазнена от нескончаемата мешена скара на природолюбителите, разпилях бухчата и отлях пълно канче младо мерло - тъмночервено, тръпчиво, резливо. Топлата, прясна шунка с нимб от крехка сланина и златиста кожица ослюнчи устата ми, омазни брадата ми и напълни душата ми с радост от анонимната свинска кончина.
Опияних се, но само защото остатъчният въглероден диоксид във виното по-бързо транспортира етиловия алкохол към мозъка ми. А той, завалията само това чака, за да се възпали с поредните налудности...
И гледам към недообраните прасковени дръвчета и мъчно ми е някак, защото са оградени с четири реда ръждива бодлива тел, опъната върху отдавна посивели акациеви колци.
Праскови и бодлива тел... Младост и облост, ръжда и шипове... Аромат на живот и смрад на метална мърша...
Докато обикалях с това съзерцание и се доопивах с мисълта за нежната си чувствителност, в едно кьоше на телената ограда блесна розово парцалче. Не скъсих дистанцията, дори се отдалечих на още няколко крачки и започнах да фантазирам как сред тази ръждива бодливост една принцеса от мечтите на женения мъж се е отдала в копнежните му ръце. И как прасковите се отъркулват към свободата дори през решетките, а златният ринг на вечната дружба е бил извън обхват.
Във всяка поезия има и проза, та се подсмихнах на чуденката какво е обяснявала пред обществото си съдраната фея на кърския секс.
Вече разсмян, се доближих до лиричния артефакт и слабоумно констатирах, че българинът не цени природата и нейната поезия - на телта съвсем афив висеше и се мандахерцаше голяма, добре излизана обелка от салам камчия.

По обратния път се спънах пет пъти, докато се чудех какъв финал да измисля на този разказ... А той сякаш няма нужда от финал.
Но ние имаме нужда от дистанция, за да съхраним любовта си към нещата около нас. Иначе финалът идва твърде бързо.