Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: anelim66
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13936

Онлайн са:
Анонимни: 447
ХуЛитери: 1
Всичко: 448

Онлайн сега:
:: lirik1

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСчипени криле глава 2
раздел: Фантастика
автор: Crystalreign

Когато чух думите му, се задавих със закуската. Значи, момчето, което искаше да се махне възможно най-бързо от града и ме лъжеше постоянно, искаше да остане при мен и да учи в моето училище. Той се беше побъркал! Имаше нещо, което го задържаше тук и трябваше да разбера какво е.

Глава 2

- Моля? – направих се на чатната.
- Пак ще повторя! Какво правиш тук?
- Аз... ъъ... просто исках да проверя дали всичко е наред – Стана ми адски неудобно. Той смъкна погледа си надолу по тялото ми.
Сетих се, че съм с тази... къса нощничка и ми стана още по-неудобно. Щях да го попитам за раната, но моментът не беше подходящ. Надигна се от леглото. Той забеляза, че е отвит. Погледна към мен няколко секунди и се намръщи.
- Заради рaните е, нали?
Обърнах се отново към него.
- Не...
- Абриел...
- Какво е станало с теб. – прекъснах го.
- По-добре е, ако не знаеш!
- Не е по-добре! Аз искам да знам! Тази сутрин кървеше, а сега няма и следа от раните ти!
- И ти трябваше да се увериш в това, така ли?
Обърнах му гръб и се запътих към вратата, но той ме дръпна за ръката и тялото ми се наведе към него. Огледа ме със закачлива усмивка. Беше доволен от гледката. Той все още беше легнал.
Приближи лицето си към моето и каза:
- Не се меси в живота ми, ако не искаш да си навлечеш проблеми.
Отдръпнах рязко ръката си и излязох. За какви проблеми говореше той? Имаше нещо, което не ми казва. Или по-скоро имаше много неща, за които не знаех.
Изнервена, седнах на стола в кухнята и размишлявах с часове за работите, случили се преди малко. Беше толкова тайнствен. И изглеждаше дразнещо добре.
Неусетно настъпи сутринта. Погледнах към часовника, който показваше 4:20. Качих се в стаята си и седнах на леглото. Започнах да разглеждам стаята си, която ми изглеждаше толкова непозната. Погледът ми се спря на снимка на семейството ми. Снимката беше направена в гората, близо до хижата, където бяхме отседнали през една от зимните ми ваканции. Бяхме толкова весели и усмихнати. Усетих стичаща се сълза по бузата си. Бях прекалено силна, за да плача, но понякога чувствата, които изпитвах, бяха по-силни от мен. Тъкмо се бях разчуствала, когато чух стъпки зад себе си. Побързах да избърша сълзите си и се обърнах. Беше Пийт.
Нямаше кой друг да е. Изглеждаше някак щастлив, но свали усмивката от лицето си, когато ме видя. Той се приближи до мен и се наведе.
- Хей, добре ли си?
- Да! Объркана, самотна, безпомощна, безнадеждна, наранена, изморена от всичко, не съм била по-добре... Виж, и да не съм добре, няма значение?
- Защо да няма?
- Защото на тебе никога не ти е пукало за чувствата на другите, не се преструвай, че сега е така!
- Откъде знаеш, че не ме е грижа за чувствата на другите и най-вече за твоите чувства?
- Ако ти пука, щеше да ми кажеш истината!
- Искаш да ти кажа истината, така ли? – той ме погледна изнервено.
- Да, по дяволите...
- Истината е, че не мога да ти кажа, Аби.
Ядосана се тръшнах на леглото и зарових лице във възглавницата.
- Знаеш ли какво... зарежи! – казах без да го погледна. - Просто зарежи всичко.
- Както и да е. – Пийт излезе, тряскайки вратата на стаята ми.
Изправих се и седнах на леглото. Сълзите се бяха превърнали в яд. Поех дъх и се опитах да се успокоя. Пийт за пръв път беше опитал да се държи мило, а аз му се бях разкрещяла.
Нямаше да успее да ми каже каквото исках, ако се държа така. Излязох от стаята с намерение да му се извиня заради това, че му се развиках. Слязох долу и го видях седнал на масата. Той закусваше и реших и аз да се присъединя. Сипах си малко мляко в паничката с мюсли и забих лъжицата в нея.
Пийт не отместваше поглед от мен. Поглед, който аз се опитвах да избегна. Стана ми неудобно и аз го погледнах. Той наведе глава към кафето си и отпи. Най-после наруши тишината и проговори.
- Ъмм... Аби, ти в кое училище учиш?
Погледнах го учудена...
- В-в-в... Faith high school, но... едва ли знаеш къде е, няма и седмица, откакто си в града. За какво ти е да знаеш?
Той погледна настрани и не след дълго каза:
- Просто от любопитство.
Аз го погледнах с поглед, който като че ли казваше „Да бе, повярвах ти!“
Той усети, че не съм се вързала и каза:
- Мислех си... да поостана още малко в града и... Може би ще трябва да се запиша да уча някъде, вероятно при теб.
Когато чух думите му, се задавих със закуската. Значи, момчето, което искаше да се махне възможно най-бързо от града и ме лъжеше постоянно, искаше да остане при мен и да учи в моето училище. Той се беше побъркал! Имаше нещо, което го задържаше тук и трябваше да разбера какво е.
- Защо ще се записваш точно в моето училище? Има над десет училища и то хубави, където може да те приемат!
- Това си е моя, само моя работа! Ясно ли ти е? Колко пъти да ти казвам да не се месиш в работите ми?
- Добре де... Само попитах, по дяволите! Престани да правиш от мухата слон! – изпъшках и си взех паничката и отидох да ям пред телевизора. Пуснах го. Даваха някакви простотии за ангели и демони, както и за битките между тях.
След няколко минути чух стъпки зад себе си. Обърнах се и видях Пийт с гузна физиономия.
- Виж... съжалявам – каза той.
Обърнах се към него.
- Защо още си тук?
- Искаш да си тръгна ли?
- Не! Искам да кажа... не знам. Ти си решаваш, просто ми е чудно защо си тук.
- Какво гледаш?
- За ангели и демони, които са водели битки. Простотии... Така е, като няма какво друго да пуснат. Защо не дават за кучета и котки. Или за вещерството през вековете.
Пийт се нацупи. Беше раздразнен. Сякаш го бях обидила с нещо.
- Не е вярно, че ангелите са водели битки с демони... Горе е имало бунт между ангелите, за властта на Рая.
- Ами... Бог? Той къде е?
- Нямам си и на представа. Те са го търсили, но не са го намерили. Накрая са измислили демоните, за да отклонят хората от тази история...
- Ти откъде знаеш? Да не би да си присъствал? – започнах да се смея.
- Може би да, може би не...
- Пийт... Какво те задържа тук?
- Май не трябваше да оставам толкова дълго. Трябва да да тръгвам.
Станах от дивана.
- Не! Пийт, чакай! Извинявай... Моля ти се.
Дръпнах го за ръката, така че да се обърне към мен.
- Какво ти става, по дяволите? – попитах.
- Какво ми става на мен? Ти си тази, която се държи странно с мен, все едно ме познаваш от векове и знаеш всичко за мен, но не ме познаваш!
- Прав си, май трябва да си тръгваш, но аз идвам с теб. Не ме интересува къде отиваш, просто идвам с теб.
- Аби...
Прекъснах го.
- Хайде! Ела, ще те заведа до моето училище.
Той стоеше учуден и ме гледаше. Явно се беше изненадал от това, което казах.
- Сигурна ли си ?
- Нали това искаше?
- Да, но...
Отново го прекъснах
- Тогава хайде да тръгваме.
Качихме се в колата и поехме към училище. По пътя никой от двамата не посмя да обели думичка, но аз не исках да оплескам всичко с голямата си уста, така че си мълчах. Не след дълго пристигнахме.
Пийт слезе от колата и се запъти към входа. Аз заключих колата и го настигнах. Влязохме в училище и мигновено всичките погледи се обърнаха към нас, или по-точно към него. Хората го гледаха и си шушукаха. Той се запъти към стълбите, които водеха към дирекцията. Учудих се.
- Бил ли си и друг път тук? Изглежда се ориентираш прекалено бързо...
Той се спря и като че ли се замисли какво ще ми отговори.
- Ами... не, просто... всички училища са еднакви.
- Къде си учил преди?
- На... различни места, сега няма да говорим за това, нали?
- Да... както кажеш.
Стигнахме до дирекцията и той влезе, дори без да почука. Аз дотичах до него и влязох вътре.
Директорът стана рязко от стола.
- Какво по... Пийт?
След това погледна към мен и като че ли нещо го спря да продължи. Укроти се и седна.
- Г-н директор, това е Пийт, но вие май вече се познавате...
Погледнах въпросително към Пийт.
- Да, Абриел... Този младеж е един стар... имам предвид синът на един стар, стар... ами един приятел.
Той изглеждаше притеснен. Имах чувството, че ме лъже.
- Коя е причината да си тук, младежо?
- Исках да... Ъъм, Аби би ли ни оставила насаме?
Той ми смигна. Имаше нещо странно в двамата...
- Да, разбира се. – Отговорих излизайки от стаята.
Облегнах се на стената и ги чух да си говорят. Не исках да ги подслушвам, но... Добре де! Исках, и това направих.
- Какво правиш тук? Не трябва ли да си горе, по дяволите?! И тебе ли отстраниха? - каза директорът.
- Не! Аз все още съм си същият. За разлика от теб. – каза подигравателно.
- Не е време за шеги! Знаеш, че не трябва да си тук, ще те намерят и ще стане лошо.
- Не съм слязъл напразно, Мия е в опасност и трябва да я намеря.
- Какво се е случило? Къде е тя?!
- Габриел и брат му я отвлякоха. Не знам защо и не знам къде е, но ще разбера.
- И как смяташ това да стане?
В този момент се отдръпнах от вратата, върху която се бях подпряла. Какво, по дяволите, им ставаше? Знаех си, че не е като другите, беше прав: не трябваше да се забърквам с него. Побягнах нанякъде без посока. Чух, че някой вика името ми, но не се обърнах. Само бягах, докато не стигнах до колата. Качих се в колата. Усетих как бузите ми парят... Бях изплашена. Запалих колата и се запътих към нас, шофирах доста бързо и невнимателно. Щях да се разбия два-три пъти, но просто не ме интересуваше, просто исках да се прибера вкъщи и да знам, че всичко е наред. Времето беше лошо... Беше мъгляво и много студено. Привиждаха ми се образи и чувах гласове. Цялата бях замръзнала, понеже нали бях гъзарка, си облякох потниче с къси дънкови панталонки. Ядосах се на себе си.
Изведнъж някой се изпречи на пътя ми и спрях рязко. Огледах се и се опитах да разпозная образа на човека пред мен. Най-малко очаквах да видя него. Пийт! Той се приближи до мен и отвори вратата на колата.
- Махни се от мен! - извиках уплашена.
- Аби, аз съм. Няма да те нараня.
- Чух ви да си говорите с директора... истина ли беше всичко?
- Мисля, че е време да ти обясня... но не знам дали мога да ти се доверя...
- По дяволите! Просто ми изясни всичко!
- Не знам как да започна, има много работи, за които не може да знаеш. Аз... аз не съм като теб. И ти не си ти...
- Моля? Ти си бил по-побъркан, отколкото си мислех...
Той ме издърпа от колата.
- Какво правиш? Остави ме! ОСТАВИ МЕ! – крещях.
Тогава той ме хвана за ръцете. Сърцето ми биеше лудо. Пийт ме погледна в очите. Беше сериозен, повече от обикновено.
- Какво има, Пийт? Какво, по дяволите, правиш?
- Искаше да ти кажа всичко, нали? Да знаеш всичко...
- Да... – изрекох тихо.
- Аз съм ангел, Абриел... и ти си вещица.
Изведнъж от гърба му се появиха крила, прекрасни, нежни крила.
- Аби... какво ще кажеш? А? Знаеш ВСИЧКО!!
Отскубнах се от ръцете му. Бях изумена. Той стоеше само на едно място и не помръдваше. Заобиколих го. Тениската беше разкъсана от крилата. Имаше нещо в тях, което ме привличаше. Исках да ги пипна, да се сгуша в тях, но не трябваше. Започна да капе кръв. Ето от какво са били раните на гърба му. Крилете винаги са разкъсвали плътта му, когато са се появявали. Има кръв. Стомахът ми се сви на топка. Стана ми лошо. Всичко ми се насъбра. Не знаех какво да кажа. Просто исках да избягам, а трябваше ли? Върнах се до колата.
- Аби, добре ли си? Бледа си! Аби?
- А-а-а аз съм добре... Мисля!
Всичко ми причерня, нямах сили. Коленете ми омекнаха. Шумът в ушите ми беше отвратителен. Подпрях се на колата и зачаках да каже нещо.
- Не, не си добре! Мога да го видя... Кажи нещо!
- Какво мога да кажа? Например, че всеки момент ще припадна?
- Какво? – Тогава той се приближи и ме хвана за раменете.
- МАХНИ СЕ ОТ МЕН! – изкрещях.
- Не и този път!
Усетих как се строполясвам, усетих как Пийт ме улови и извика нещо. Светът все повече и повече притихваше. Последното нещо, което видях, беше Пийт. Красив, величествен, а крилата му го правеха още по-прекрасен.


Публикувано от Administrator на 01.09.2017 @ 11:20:34 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   Crystalreign

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

31.07.2021 год. / 05:19:22 часа

добави твой текст
"Счипени криле глава 2" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Счипени криле глава 2
от leslieshay на 01.09.2017 @ 21:05:24
(Профил | Изпрати бележка)
Кой не си пада по ангели ;)