автор: gfstoilov

Хапят нежно мъглите в тихите утрини, когато се пробуждаме и докосваме светлината с очите си за последен път. В гората с тежка влага се спускат сълзи от дърветата - тъжно въздишат и тъгуват за раздяла им с поредния отиващ си миг.
Някой се киска неудържимо в мъглата - живота или смъртта?
На кого ли?
Може би на краят на мечтите.
Очите търсят присмиващия се с искрата на последните си въпроси.
Знае ли някой, колко лесно се губят следите сред широкия друм на живота?
И знае ли някой, колко струва болката в сърцето, при всяка изгубена в живота мечта?
Сега на душата ѝ се струва измамна всяка предложена цена за копнежите ѝ, които трябва да оцени с тежеста на една подхвърлена монета – само една!
Онези двадесет и един грама, в които е събрана тя, могат ли наистина да бъдат оценени само с едно малко и нищо не струващо петаче?

* * *

21 грама - това ли е всичко?
На толкова се претегля душата на човек.
Онова, което може да изгради огромни колони, оставащи с хилядолетия, претегляйки се излиза, че е съвсем леко и незабележимо. Колкото една шепа прах, която с леко подухване изчезва завинаги.
Мисълта, която за един живот може да напълни хиляди книги с думи, претеглена ще се види, че не е по-тежка от няколко страници.
Странно и неестествено е всичко това - разглеждайки нещо толкова обемно като разума, е трудно да се приеме, че всъщност всичко в него е събрано в малкото грамчета, които са реалността му.
Онази Реалност, която често бъркаме с Безкрайност.

* * *

В 21 грама е затворен гения на поета, художника, писателя, откривателя, артиста.
В 21 грама са скрити пламъците на любовта, омразата, надеждата, отчаянието, изпращането, очакването, радостта, болката.
Чрез тези 21 грама ли е цялото търсене и преследване на несбъднати мечти през целия живот, на който дните му се събират колкото десетина зрънца.
Значи ли, че може да се измери полета на въодушевлението от радостта на живота в тези няколко грама?
Толкова ли тежи раждането?
Или смъртта?
21 грама - това е всичко! Един живот, който може да покрие цяла планета с делата си, ще отлети като перце и никога няма да се завърне.
Малко е, но пък е болезнено като реалността.

* * *

Денят угасва тихо, с него и всички цветове. След това всички шумове и всички гласове - всичко!
Гората мълчи, дърветата са свели смирено короните си и изпращат последния лъч светлина, който се отразява за последен път в гледащите го също за последен път очи.
Първата изгряла звезда в нощта ще бъде и последната, която те виждат. Далечна и родена сред Безкрайността, съвсем сама и поникнала като сън в небето.
Дали ще приеме отлетелите от тялото двадесет и един грама?

Тя – звездата...