автор: flood

Вратата на балкона отсреща винаги стоеше отворена. Цяло лято. Бяло перде скришом и малко призрачно се появяваше отвреме-навреме, размяташе се – бавно и несигурно, после се прибираше. Сякаш то беше стопанинът на тази къща. Демон.
През зимата това бяло перде не излизаше през отворената врата. Стоеше вътре. Не помръдваше.
Трябва да му е било студено. Снегът се трупаше почти до прага, правеше малки преспички. Нощем те блестяха от светлината на уличната лампа: червени, зелени и жълти. Врабчетата сутрин кацаха едно през друго точно на този балкон, сякаш знаеха, че там няма нищо страшно. Нищо, което може да ги нарани. Цвърчаха, гонеха се и после отлитаха.
През пролетта пердето се радвижваше. Мяташе краищата си на ветровете, те ги поемаха и правеха фигурки във въздуха. Дъждът ги пръскаше понякога. И те танцуваха валса на радостта, тези краища на бялото перде. Пролетните дъждове са тихи. И често са тъжни.
Никой не затвори вратата. И никой не излезе на балкона.
Един ден пердето изчезна. Отскубнато от мъничките щипки, които го държаха за корниза на времето, уморено от очакване: отлетя. Никой не видя как стана това, никой не разбра дали се сля с пуха на снежинките или човчиците на врабчетата го прихванаха и го понесоха към небето.
Казаха, че апартаментът бил продаден. Други казаха, че бил проклет и го обитавали върколаци. Вратата обаче остана отворена. Просто така. Зиме. И лете. Дъждът кълвеше прозорците през пролетта и те скоро щяха да се счупят. Малко страшно скърцаха пантите вече. И врабчетата не се събираха, защото шумът ги плашеше. Дори през зимата снегът не трупаше преспички на прага. Влизаше направо вътре – сякаш това бе вход на нещо. Вход към нещо.
Не беше вход. Не беше и балкон. Надежда беше. В бяло. Вяра, че животът се възвръща. Като перде, което се отскубва, за да стане спомен. И така да оцелее.
Прави се оказаха мълвите. След година новите собственици на апартамента се появиха. Апартаментът беше купен. Зазидаха балкона. Хората имат нужда от пространство. В това няма нищо лошо.
Вече нямаше върколаци. Клюките престанаха. Нямаше врабчета. Нито снежинки. Нито пердета. Уличната лампа се отразяваше в стъклата на хубава словенска дограма, двойна, от старо дърво.
Наистина не беше вход. Не беше и балкон. Но след малко време новите стопани сложиха пердета – извезани, ръчно скроени, домашни. Като ковьорчета. Старомодни, дантелени, бели. Зазиданият, остъкленият балкон светна.
Живна.