автор: leslieshay

Все си мислеше, че ще е по-голямо. Някой огромен казан, като на вещица. Но това не беше по-голямо от супник. Дори можеше да си представи, че вътре има супа, ако не бе стичащото се сребро по страните му.
- Сложете ѝ маската. – нареди Върховният съдия.
Елизабет подскочи. Маска? Каква маска, в името на Боговете?!
Две силни ръце стиснаха главата ѝ като в преса и я наклониха назад толкова рязко, че вратът ѝ изпука. Беше единият от войниците, които я доведоха тук – Гантел. По сбръчканата му отвратено физиономия си личеше, че предпочита да рови в помията в килията ѝ, вместо да я пипа. Точно в момента Елизабет би живяла в мръсотията. Там поне щеше да е жива.
Запищя и започна да се мята, но ръцете му бяха толкова здрави, колкото и веригите около китките и глезените ѝ.
- Пуснете ме! Моля ви, пуснете ме! Ще се махна! Ще изчезна! Никой няма да ме види повече, обещавам!
- Това е целта на упражнението, чудовище. – каза Гантел със злорада усмивка. – А сега кажи „а-а-а!“.
Дясната му ръка се премести надолу, за да стисне челюстта ѝ, а Елизабет веднага се възползва от охлабената му хватка и я захапа. Здраво. Докато металния вкус на кръвта му не полепна по езика й. Войникът закрещя и я халоса толкова силно по главата с другата си ръка, че за миг ѝ причерня.
- Ухапа ме! – закрещя с истерични нотки в гласа и се дръпна по-далеч от нея, оглеждайки с ужас кървящата си ръка. – Ухапа ме!
Кръвожадните крясъци на тълпата секнаха, заменени от притеснено шушукане. Елизабет усети как устните ѝ се разтягат в доволна усмивка, която обаче бързо изчезна, щом Гантал впи разярен поглед в нея и измъкна меча си.
- Животно!– развика се.
Вдигна оръжието над главата си, пристъпи напред и го спусна със свистене надолу. Лизи се сви колкото можа и затвори очи в очакване. Щеше да е по-добра смърт от онази, на която я осъдиха, помисли си почти с облекчение. Само че болката така и не я проряза и след малко тя се престраши да отвори очи.
Капитанът на гвардията беше стиснал войника си за китката, миг преди острието да се разцепи черепа ѝ. Лизи можеше да види колко остър е ръбът му. Разтрепери се.
- Какво, по дяволите, правиш, Гантел? – просъска ядосано капитанът.
- Тя ме ухапа! Кой знае с какво ме е заразила!
- Не ме интересува и да те е убила на място! Кралят нареди да я екзекутират публично – чрез посребряване, а не обезглавяване! – избута го грубо назад. – Прибирай си оръжието и я хвани, за да ѝ сложа маската най-сетне!
Гантел стисна зъби, а в очите му гореше огън. За един дълъг миг Елизабет не беше сигурна дали ще послуша началникът си, или ще му се нахвърли, но после мъжът върна меча си в канията и насочи огъня на гнева си към нея. Тя дори нямаше време да изпищи, преди да я сграбчи и болезнено да стисне челюстта ѝ. В момента, в който устата ѝ се отвори, капитанът се надвеси над нея със сребърната маска. Беше напълно гладка, с изключение на някакъв странен символ на челото, и имаше отвори само за очите и устата. От дупката за устата навътре излизаха две метални пластини. Елизабет едва успя да осъзнае защо улеят е от вътрешната страна, а не отвън, когато капитанът ѝ надяна маската и пластините разцепиха устните ѝ, изчегъртаха по зъбите ѝ и издраха небцето и езика ѝ. Гантел пусна главата ѝ и тя тръсна глава в опит да я свали, но вече беше късно. Войникът затегна каишите отзад. Здраво. Така че пластините да се впият в устата ѝ. Лизи изплака, а той отново сграбчи главата ѝ.Така не можеше да види нищо, освен гневната физиономия на мъжа и късче синьо небе.
- Среброто! – чу гласа на Илес.
Мъжът с качулката – екзекуторът ѝ – се приближи достатъчно, за да го улови с периферното си зрение. За да усети жегата от котлето.
Елизабет извика – сега вече само това можеше да направи. От очите ѝ се стекоха сълзи на безсилие. Започна да се задушава. Сърцето й бумтеше оглушително в такт с виковете на тълпата.
Не искаше да умира. Богове, не искаше! Имаше толкова много неща, които трябваше да стори, преди да умре! Книги, които да прочете; места, които да посети. Да опита екзотични храни, да изгаря под жаркото пустинно слънце, докато търси оазис, или да я хапят насекоми, докато катери някоя планина. Имаше ли изобщо хапещи насекоми в планината? Не знаеше! Не знаеше цял куп неща, които все бе вярвала, че ще научи по-нататък. Че ще има време. Дори не се беше влюбвала. Никога! Никога не беше целувана. Никога мъж не я бе поглеждал нежно в очите и не ѝ бе казвал, че е красива. Никой не ѝ беше разбивал сърцето. Всичко това трябваше да я чака – след пет, десет, двадесет години. Всичко това беше в бъдещето, което сега щяха да ѝ отнемат. Мразеше ги! Мразеше всеки един от тези долни крадци!
Наоколо започна да притъмнява, макар небето над нея да продължаваше да бъде ясно. Съсредоточи се върху синия му цвят, но и това ѝ отнеха, когато екзекуторът надигна котлето над главата ѝ. Елизабет изхлипа, мъчейки се напразно да затвори уста. Искаше майка си. Дали беше сред хората долу? Дали някой от всичките гласове беше нейният? Дали щеше да плаче, когато дъщеря ѝ умре?
Жегата от котлето нагряваше маската. Няколко капки разтопено сребро капнаха по нея, парейки кожата отдолу. Лизи затвори очи. Имаше чувството, че се разпада, че се превръща в прашинки, в малки и незначителни пръски от океана. Дори гласовете на множеството ѝ зазвучаха като шума на вълните, прорязван от остри крясъци. Представи си, че са чайки. Представи си, че тя е морска пяна.
- Наливай! – гръмна гласът на Илес.
Светлината от другата страна на затворените ѝ клепачи помръкна съвсем. Тялото ѝ завибрира от някаква енергия, която не беше нито страх, нито вълнение, но я драскаше под лъжичката също като тях. Елизабет отвори очи, а тъмнината я обграждаше отвсякъде. Вече не усещаше впития метал на маската, нито оковите около ръцете и краката си. Не усещаше болката в ребрата или десетките натъртвания. Всъщност изобщо не чувстваше тялото си. Сякаш наистина се бе превърнала в морска пяна.
Нима беше умряла? Толкова бързо?
Онази странна енергия пак завибрира, но този път около нея. Гъделичкаше повърхността на балончетата морска пяна, свързвайки ги едно с друго, докато накрая не ги подреди във формата на нейния силует. Лизи повдигна ръка пред лицето си. Очертанието на бледата ѝ кожа сияеше на фона на пълния мрак. Тя беше нещо в Нищото. Фигура в негативното пространство.
Размърда пръсти. Премига.
Тя беше напълно голо момиче в тясна уличка, което се строполи в нечии нозе.