автор: ma_gi

Не всички музи винаги са тъжни.
Понякога
усмихват се смутено,
очакват моя стих да ги прегърне
и да запее
стихналото време.
Да затанцуват думите в куплети
и в танца
да искри една вселена,
в която всяка буквичка е цвете,
което чака
ти да го намериш…

Понякога
са огнени и диви,
изгарящи душата ми отвътре,
изпивайки ме най-немилостиво
със устни
от желание и дързост.
Събуждат грубо мислите греховни
и разсъбличат блудниците – думи.
Без капка свян
и спомен за виновност,
със всеки стих
безпаметно се любят…

Понякога
са гневни и сърдити
и яростно помитат всяко слово.
Светкавици и мълнии в очите,
пищят и вият,
вместо да говорят.
Разтърсват из основи всеки ъгъл,
от който
страхове надничат
и ти напомнят колко си се лъгал,
че грях е
всяко тръпнещо „Обичам!”…

Понякога са мъдри.
Като памет.
На всеки спомен вярно се обричат
и идват тихичко
да го погалят…

Понякога обаче са наричане:

вода да газиш, а да ходиш жаден,
за сън да молиш,
нощем да не мигнеш,
да ти пресяда всеки хапнат залък,
от мен да бягаш,
а при мен да стигнеш…