автор: tvoiapoznata

Буба накара Нейтън да се измие в неговата пристройка.
Нейтън не възрази.
Трябваше да е далеч от Роуз.
Поне докато се успокоеше.
Буба го гледаше начумерено.
- Прекали, Нейтън.
- Тя си го заслужи.
- Ти беше сигурен, че ще се оправиш с момичето.
- Знам си силата. И не съм прекалил. Тя имаше нужда от малко бой.
- Малко бой? Щеше да я убиеш! – Нейтън гледаше спокойно в огледалото. Сякаш не беше тук. Накрая все пак промърмори.
- Да. Бях готов да и извия врата. И не успях.
- Какво?
- Кажи на Владимир, че спирам да я тренирам. Тя няма нужда повече от мен. – Буба все още го гледаше подозрително. Нейтън поклати глава отчаяно. За първи път след боя прояви някаква емоция.
- Не мога, Буба. Не мога повече да я тренирам. Не издържам. Заеми се ти с нея.
- Владимир беше ясен. Или ти, или никой!
- Тогава направи каквото ти казах. Аз бях до тук!
- Няма нужда да се пениш. Владимир се прибира до края на седмицата.
- Достатъчно време малката да се възстанови.
- Какво ти каза?
- Какво?
- С какво те предизвика? – Нейтън се усмихна жестоко.
- Искаш да се сбия и с теб ли? – Буба поклати глава недоволно и остави мъжът да се дооправи.
................................................................................................................................................................
И Роуз, и Нейтън дочакаха края на седмицата сравнително спокойно. Без да се засичат. Без да си говорят. Буба не предприе нищо срещу Нейтън. Нямаше тази власт. Но ограничи категорично достъпът му до Роуз. Роуз сама се ограничи. Срамуваше се, че беше предизвикала Нейтън и по този начин бе застрашила живота му. Не се съмняваше, че Буба ще му тегли куршума, ако реши, че е опасен. От друга страна Буба можеше и да е избухлив, но не беше глупав. Познаваше Роуз достатъчно, за да знае, че тя прибягва до типично женски похвати, когато решеше да нарани някого. Не, Роуз беше тренирана, но по сила не можеше да се мери с мъжете около нея. За това разчиташе на мозъка си. Доста успешно при това. Дали за това Нейтън се навърташе още в къщата? Не. Просто изпълняваха нареждания на Владимир. А той искаше Роуз да бъде пазена добре.
Скоро не се наложи друг да я пази. Владимир се върна.
След месец и четири дена, рано сутринта, преди осем часа, той отвори вратата на спалнята си. Роуз дори не помръдна. От седмица вече не тренираше и сега си наваксваше със съня. Спеше дълбоко и непробудно.
Владимир се приближи до нея. Каква радост за очите беше да види момичето спокойно и завладяно от съня. Владимир триумфираше. Остави в движение сака, свали си якето и приседна на края на леглото.
Тя беше като ангел. Обляна в светлина, с разпилени руси къдрици по възглавницата.
Роуз обичаше да спи на светло, никога не и пречеше.
Владимир не се сдържа, хвана малък кичур коса в ръката си. Усмихна се.
Косата и беше мека и нежна. И много дълга. Роуз така и не посмя да я подстриже повече. Знаеше, че ще го ядоса. И как не? Косата и беше като разтопено злато. безценна и завладяваща.
Владимир отмести разпилените кичури от лицето и и се намръщи. Беше красива, с хубава нежна кожа и...белези.
Мъжът помръкна. По скулите си личаха още следите от последния и сериозен бой. Този път с Нейтън. На едната и страна, малко под окото имаше белег, който надали щеше да изчезне. Белегът беше от юмрук.
А изглеждаше толкова крехка и невинна...сърцето на Владимир се сви. Как можеше да я опази, като самата тя не го искаше? Да, Роуз траеше на болка. Не се страхуваше от пряк физически контакт, търсеше саморазправата в директните сблъсъци. И противниците винаги бяха в пъти по-силни от нея. Винаги си тръгваше насинена, но това никога не я притесняваше. Владимир се притесняваше ужасно. Болеше го като си представяше каква болка изпитва тя. И се страхуваше.
Владимир се изправи с нежелание и се насочи към банята. Малкото рай, който го посрещна, скоро щеше да свърши. И борбата щеше да започне наново. И щеше да е тежка борба.
......................................................................................................................................
Роуз се събуди със странното чувство, че не е сама.
Не беше.
Владимир седеше на един стол, облегнат на масата и я гледаше студено.
Тя не можа да реагира. Гледаше го сънено и объркано, и се опитваше да разчете настроението му.
Никакъв шанс!
Погледна часовника, беше малко след девет сутринта. А той беше току що излязъл от банята. С тъмни дънки и памучна черна риза, и все още влажна коса. Роуз можеше да усети лекият му парфюм дори от леглото си.
- Изправи се!
- Какво? – Объркването и ставаше още по-голямо.
- Изправи се! – Роуз помръкна, но го послуша. Остави завивките да се свлекат по нея. Застана мирно до леглото. Искаше да запази дистанцията между тях. Беше свалила гарда и това я плашеше. Владимир се завърна прекалено неочаквано. Той усети много ясно объркването и. Стана и бавно се приближи до нея, изучавайки я.
На Роуз и призля. Знаеше какво вижда мъжът. Цялата беше в синини. Раните се бяха затворили, но сега представляваха отчайващо грозна картинка. И бяха навсякъде. Роуз все още спеше само по памучен потник. Тази материя понасяше най-добре на разраненото и тяло. Владимир не реагираше. Хвана с две ръце раменете и и я обърна с гръб към себе си. С едно движение повдигна потника. Роуз замръзна. Владимир докосна част от раните, след това я обърна, като продължаваше да изучава тялото и. Роуз едвам се сдържаше. Искаше да го чуе, искаше да и се развика, да се скарат...каквото и да е. Но това мълчание я убиваше.
Накрая той се отдалечи от нея и промърмори.
- Ще трябва да поговоря с Нейтън.
- Не! – Роуз се паникьоса. – Недей! Аз съм виновна. – Владимир я погледна сериозно.
- Разбира се, че ти си виновна. Не обичам да се повтарям, момиче. А ти правиш все същата грешка. Не се научи да носиш отговорност за хората, които зависят от теб. И не очаквай аз да проявя милост към тях, щом ти самата не желаеш да проявиш такава.
- Не, моля ти се Владимир! Чуй ме! – Владимир се обърна рязко. Роуз се беше изправила почти пред него, но все още пазеше дистанция. Да, беше разтревожена. Не можеше да овладее паниката в гласа си.
- Накажи мен. Аз съм виновна.
- Да, скъпа, това и ще направя.
- Недей! – Роуз почти изпищя панически. Владимир наклони глава.
- Нареждаш ли ми? – Роуз се уплаши. Уплаши се от студения му глас. Заклати отчаяно глава.
- Моля те.
- Какво?
- Моля те! – момичето промърмори по-ясно.
- Роуз, скъпа. Ти не можеш да молиш. Можеш само да изискваш и да заповядваш.
- И това е мой порок. Наред със всичките ми други. – Владимир се въздържа от коментар.
- Влизай в банята. Ще те изчакам и ще продължим разговора. Няма да прибързвам с действията си. – Това беше първото хубаво нещо, което Роуз чу тази сутрин. Спусна се поуспокоена към банята.
След половин час се върна в спалнята. Владимир се беше настанил удобно на масата пиеше на кафе и четеше вестник. Някой беше оправил спалнята и Роуз беше сигурна, че не е той. Отправи се към гардероба под зоркия му поглед. Набързо се облече в удобна плажна ленена риза с дълги ръкави, доста свободна и също толкова удобни ленени панталони, дълги до земята. Беше боса. Седна до Владимир, като навиваше ръкавите на ризата си. Владимир се усмихна. Роуз се беше постарала да прикрие колкото се може повече от раните си. Подаде и чашата с кафе и я погледна прямо в очите.
- Сега ще ми обясниш ли защо предизвика Нейтън?
- Ядоса ме.
- Така ли?
- Да.
- С какво?
- Цял списък.
- Слушам те.
- Предаде Лилия Лори, предаде мен. Заработи с теб. Спука ме от тренировки...и това беше резултата. Реших да му покажа колко добра съм станала.
- От това, което чувам, Нейтън има железни нерви.
- Не е по-добър от мен.
- По отношение на самообладанието? Очевидно. – Владимир въздъхна. – Не съм склонен да рискувам живота ти, Роуз.
- Нейтън нямаше да ме убие.
- Така ли? – Владимир беше скептичен. Роуз се чудеше какво точно му е казал Буба.
- Да.
- Била си заслепена.
- Какво?- Владимир смени темата толкова рязко, че Роуз се обърка.
- Била си заслепена. Докато сте се били, не си могла да усетиш нищо. Знаеш на какво се дължи това.
- На ярост.
- Точно така. И знаеш какво значи това.
- Да.
- Кажи ми, Роуз. Какво значи това? – Роуз въздъхна. Не натам искаше да се насочи разговора.
- Била съм извън контрол.
- Именно. А какви са последствията, когато изгубиш контрол?
- Губя живота си! – Роуз помръкна. Владимир беше мрачен също. Сега въздъхна тежко и се облегна на стола.
- Роуз това го пише в учебниците ви в първи курс още. Повтаряно ти е с години и години. Ти беше перфектна в овладяването на емоциите,какво стана? – Роуз вдигна глава рязко, очите и блеснаха от злоба, но гласът и остана непроменен.
- Да кажем, че напоследък ми се насъбра доста.
- Ами да намерим начин да те разтоварим, тогава.
- Защо си мисля, че няма да ми хареса твоя начин?
- Защото няма да ти хареса. – Роуз въздъхна тежко. Владимир, обаче, не беше свършил. Повдигна брадичката и и просъска.
- Предупреждавам те за последен път, Роуз. Научи се да носиш отговорност за околните, защото аз не съм в настроение да ги щадя. Ясен ли съм!
- Да.
- Добре. Защото не искам да те натъжавам.
- Какво ще правиш с Нейтън?
- Ако обещая да не го тормозя, ще обещаеш ли да си добри момиче?
- Да.
- Тогава Нейтън е в безопасност.
Владимир остави Роуз на мира. Тя излезе навън веднага, след като той се отправи да си разопакова багажа. Беше тиха и замислена, и много, много съсредоточена. Загледа се през терасата към вътрешния двор на къщата. Не беше излизала навън от подобието на сватба, което и устроиха, но тя и не искаше. Роуз се чувстваше добре, затворена на сигурно, и можеше да изкара така с месеци. Умееше да се затваря в себе си перфектно. Сега ситуацията не беше по-различна. Напротив.
Тази къща започваше все повече да заприличва на неин дом.
Всичко навън беше чуждо. Русия? Мразеше я. Мразеше и спомените, свързани с нея. Мразеше и себе си, защото усещаше, че се пречупва.
Владимир и беше липсвал. Николай и Нейтън бяха прави. Той беше първият мъж в живота и и никога не е искала да го оставя. Дали той го знаеше? Не! Но въпреки това държеше на нея. Да, връзката им може и да беше трудна, но определено беше силна. Роуз въздъхна тежко. В каква ситуация се беше озовала, за Бога? Как успя да обърка живота си?
- За какво мислиш? – Роуз се обърна бавно. Николай я гледаше напрегнато.
- Ти си дошъл?
- Да, само да придружа Владимир. Ще си почина два дни и заминавам отново.
- Нейтън? – Николай се усмихна.
- Ще дойде с мен. Владимир смята да останете само двамата за известно време. Преценил е, че имаш нужда от почивка.
- Да, сигурно. Аз или той?
- Ти най-вече. – Роуз го погледна по-съсредоточено. Николай се държеше странно.
- Какво има, Николай? – той сякаш се поколеба.
- Лицето ти? – Роуз се усмихна. Това било, значи. Видял е белезите по лицето и. Белезите от битката с Нейтън. Николай продължи. – Тази сутрин говорих с Буба. Каза, че Нейтън буквално те е пребил от бой. Не съм виждал брат си толкова разстроен.
- Разстроен е, защото за пореден път не можа да опази стоката на Владимир. – Николай се усмихна.
- До колкото разбирам, този път едва не е изтървал „стоката на Владимир”.
- Буба преувеличава.
- Буба никога не преувеличава.
- Така ли? Доста е краен в преценката си за хората, не мислиш ли?
- Нейтън също потвърди, че е бил на ръба да те убие.
- Е, добре, че не го е направил.
- Сарказмът ти е неуместен. – Николай въздъхна. – Роуз, защо го предизвика? – Роуз тръгна да отговаря, но Николай я спря.
- Не искам версията, която си измислила за пред Владимир.
- Защо мислиш, че имам версия за пред него?
- Защото ти винаги имаш готови версии. Умна си. Умът ти е опасен.
- Тогава не трябва да ми задаваш такива въпроси. Знаеш, че ще манипулирам отговора.
- И защо ще го правиш? Аз съм никой. Не се бориш срещу мен в края на краищата. Не може да се бориш срещу целия свят. – Роуз го погледна остро.
- Какво целиш, Николай? Какво наистина целиш?
- Целя да разбера защо рискува живота си отново.
- Не е твоя работа.
- Не. – Николай помръкна. – Не е. И Владимир няма да е доволен, че се намесвам в личното ви пространство. Просто не мога да си го обясня. Ти си с толкова стабилна психика... – неочаквано Роуз избухна в смях. Николай не се учуди, напротив, гледаше я мрачно и напрегнато. Тя го погледна с насълзени от смеха очи.
- Николай! Аз нямам стабилна психика. Аз съм разбита. Аз съм развалина, разбираш ли? И така е от години. Оставихте ме захвърлена в долнопробен бар без пари и документи, без да знам езика, дори, и едва след като всички мои близки изчезнаха пред очите ми. А! И да! Човекът, който обичах до полуда. Човекът, заради който се борех и с родната си майка. Човекът, който убих, се оказа жив и в основата на всичко това. Аз нямам здрава психика. Аз съм луда. Не виждаш ли? Владимир ме побърка!
- Не си луда, скъпа. Повярвай ми, познавам лудостта.
- Така ли? Тогава защо си толкова озадачен от реакцията ми?
- Защото не мога да те разбера, а искам! – Роуз помръкна.
- Не е твоя работа. – Николай също помръкна.
- Права си. Не е. Просто след разказа на Буба... и да те видя толкова насинена? Малко ми е трудно, Роза. Не търси различен контекст в думите ми. Ние вече не те третираме като враг.
- Не ме интересува как ме третирате.
- Не. Разбира се, че не те интересува.
- Николай. Остави ни! – Мъжът замръзна. Роуз не чак толкова. Вече беше свикнала Владимир да ги изненадва. Той умееше да се придвижва невероятно тихо. Беше като хищник, дебнещ плячката си винаги. И този път плячката не беше Роуз, а собствения му човек. Николай усети същото и побърза да се изниже тихо от терасата. Владимир се доближи бавно. Беше спокоен, гледаше я открито.
- Трябва да престанеш да тормозиш хората ми.
- Не ги тормозя.
- Тормозиш ги.
- Аз съм твоя грижа, или греша? Не е тяхна работа да нищят настроенията ми. Те са просто пазачи. – Владимир се усмихна. Усмивката му не беше жестока. Да, изглеждаше доволен, че е отново в собствения си дом. Чувстваше се сигурен и спокоен, защото момичето отново бе до него. Роуз усещаше спокойствието му и това не и даваше мира. Не можеше да се бори с толкова желязна психика. При положение, че нямаше доверие в собствената си...
Владимир продължи без да обръща внимание на бурната и реакция.
- Просто ще им трябва малко време да свикнат с характера ти.
- Характера ми?
- Да, скъпа. В момента са малко объркани. Ти наистина хапеш остро. И действаш странно неразумно.
- Но ти знаеш, че не съм неразумна.
- Знам, че си намислила нещо, но още се опитвам да разбера какво.
- Нищо не съм замислила, Владимир. За разлика от теб, очевидно. Не, че ти се меся в плановете.
- Така ли? – Дружелюбният тон на мъжа граничеше със сарказъм.
- Нямаш друга причина да искаш Нейтън да ме тренира.
- Така ли? – Подчерта въпроса си Владимир.
- Да. Не и Нейтън. Щеше да оставиш Буба да ми е спаринг партньор, или да тренирам сама. – Владимир се усмихна.
- Нямаше да искаш да тренираш сама. Прекалено надълбоко се закопа в агонията си. А Буба? Не те познава като Нейтън. Щеше да прояви милост и щеше да те подцени.
- И щеше да пострада.
- Може би повече от Нейтън. – Владимир се облегна на терасата и се обърна с лице към нея. – Да предположа ли, че си пробвала формата си? – Роуз застана нащрек.
- Ще е опасно предположение.
- Да. Така е. – Владимир не спираше да я гледа. – Е? Беше ли тест?
- Защо не решиш просто, че е проява на отмъщение? В края на краищата Нейтън предаде майка ми. – Владимир се усмихна злобно.
- Обиждаш ме, Роуз!
- Да – жената въздъхна. – Разбира се, че няма да се хванеш на това.
- Защото не си толкова глупава, че да си отмъщаваш.
- А ти беше. Така ли? Прояви глупост и тръгна да си отмъщаваш на мен. Тридесет годишно съсипано и самотно момиче. За Бога, Владимир, живеех от 6 години в Турция . Сама, изолирана и сломена. – Владимир не се трогна от думите и. Вече не се ядосваше, че момичето го напада и че му повишава тон. Владимир беше склонен да си говори с нея за удоволствие. Но все още успяваше със завидна сила да смрази кръвта и. Сега я отряза бързо.
- Продължаваш да ме обиждаш. – Роуз помръкна. Да, мъжът я познаваше добре. Не се вързваше лесно на сърцераздирателните и мелодрами. И как можеше? Беше видял на какво е способна. И то неведнъж.
- Добре де. – Роуз се примири. – Просто се пробвах.
- И каква е целта ти, скъпа съпруго?
- Няма цел.
- Лъжеш ме!
- Ти какво си мислиш? – Роуз отново повиши глас. Бесни пламъчета се появиха в очите и. – Не съм толкова глупава. И знам, че няма къде да отида. Това не значи, че не искам да пребия някого от бой. И след като теб не мога...защо ми връзваш ръцете, за Бога? Никого не съм наранила. – Владимир и хвърли толкова яростен поглед, че Роуз коригира веднага позицията си. – Е, освен мен, може би.
- Не се отказваш, нали? – Роуз се обърка.
- Какво? Какво искаш?
- Не си правех майтап. Не искам да се нараняваш. И всяко посегателство върху теб от който и да е, чуй ме Роуз. От който и да е! – Натърти Владимир – Ще доведе до тежки последствия. И можеш да бъдеш сигурна, че последствията няма да са за теб, а за този, който ти е посегнал. Независимо, че ти си го провокирала.
- Това някак си ми стана ясно вече.
- Тогава престани да си играеш с живота на хората.
- Казах ти. И бях сериозна. Твоите хора не са моя грижа. Щом са достатъчно силни да ти служат, ще намерят сили да се справят и с мен. – Владимир се усмихна.
- Въпросът е дали ти си достатъчно силна да понесеш още вина, момиче.
- Не доказах ли на всички, че съм такава? – Роуз помръкна. Владимир беше сериозен. – Какви ще са последствията за мен? – Владимир се замисли. Роуз се страхуваше. Наистина се страхуваше още от него.
- Сега. След като доказа на всички ни, че си в перфектна физическа и психическа форма, ще има последствия, Роуз.
- Какви?
- Не се притеснявай. Планът не се е променил. С теб ще се занимавам само аз. Това са ми намеренията.
- Това не е толкова страшно. – въпреки всичко, тя го гледаше подозрително.
- Не. – Владимир се засмя. – Не е! Стига да се контролираш добре и да не ме предизвикваш.
- Кога съм го правила?
- Никога, малката! Избираш си по-слаби врагове. Признавам ти. Не си глупава.
- Ти си ми враг.
- Такъв ли съм? – Въпросът прозвуча толкова скептично, че Роуз го погледна в очите злобно.
- Дотолкова, доколкото ме държиш тук против волята ми. – Владимир се усмихна.
- Е. Да приемем, че съдбата ти е такава. Да доживееш края на дните си с врага.
Владимир се обърна и безцеремонно я остави сама на терасата. Беше в невероятно добро настроение. Знаеше, че Роуз се е пречупила и в момента просто си играеше с нея. Това я вбеси повече от всичко. Можеше ли поне малко да се владее пред него и да крие чувствата си? Не! Той знаеше как да я подхване. И определено четеше характера и като отворена книга. Това беше отчайващо. Тотално отчайващо.
Роуз не пожела да се върне в стаята. Денят се очертаваше студен. Есента беше настъпила. Прекрасно! Тук, в Русия, хубавото време наистина беше рядкост. Момичето се огледа през терасата и се спусна към градината. Чувстваше се невероятно самотна. Знаеше, че Буба и Дениз са заминали. Николай не се виждаше. Нейтън! Е, за него беше сигурна, че скоро няма да и се мярне пред очите.
Владимир очевидно имаше нужда от още почивка. Не искаше да се връща при него в спалнята. Не искаше да нажежава ситуацията. Нека си починеше.
Роуз тръгна да се разхожда из парка, сама, потънала в размисли. Разминаваше се често с мъже от охраната. Те се стараеха да не и пречат, но присъствието им беше осезателно. Бяха навсякъде. Бяха много. Роуз се чувстваше като във военен лагер. Беше свикнала, не я притесняваха въоръжените до зъби мъже. Притесняваше я друго. Те не спираха да и напомнят, че е в затвор. Че няма измъкване от ситуацията. За първи път през целия си съзнателен живот имаше нужда от кислород. И това я заливаше в паника. Защото за първи път тя не можеше да избяга.
Роуз си даваше сметка, че животът и е бил труден. Че противно на всеобщото мнение, многото промени, големият натиск на околните, многото агресия, с които се сблъскваше, не правеха характера и по-силен. Не! Превръщаха я в параноик. Даваше си сметка и за друго. Винаги, когато нещо не и вървеше, тя сменяше обстановката. Напускаше хората, с които живееше и си заминаваше. За много дълги периоди от време.
Обичаше дома си – беше домошар. Не обичаше да я притискат – беше номад.
Така протичаше животът и.
До сега.
Сега? Сега беше затворник. И колкото и да я щадеше Владимир, последствията щяха да бъдат пагубни. Защото Роуз беше инат. Можеше да чака дълго и тихо, и накрая да се възползва и да потърси свободата си.
Не беше по-различна от Владимир. И знаеше, че това му е известно. И знаеше, че сблъсъкът ще е жесток. И тя щеше да пострада много. Не можеше да се мери с него.
Да. Роуз не се беше примирила. Просто чакаше. Можеше да чака неопределено дълго. Но се страхуваше. Защото знаеше, че рано или късно, Владимир ще намери начин да и извие ръцете. Освен всичко друго, тя наистина беше привлечена от него. И започваше да се чувства все по-привлечена. Не беше лесно да спят вечер след вечер в една спалня и тя да му устои още дълго. Знаеше, че Владимир просто и дава време. Но не знаеше, докога тя самата ще може да издържи.
Роуз скърши ръце. Трябваше да измисли нещо. Тази тактика, с чакането. Не вървеше. Не и тук. Трябваше да започне да действа. И как, за Бога, можеше да действа, като Владимир я надушваше прекалено бързо. Изложи се с Нейтън. Не очакваше той да е толкова афектиран от загубата на Лилия. И там и беше грешката. Не искаше той да се бие с нея, като треньор, защото така показваше само половината от истинската си мощ. Искаше да има срещу себе си мотивиран боец. Но не очакваше да предизвика собствената си гибел.
По принцип беше опасно да се биеш с действащ убиец. А да го дразниш преднамерено? Да, Владимир имаше пълното право да и се гневи. Постъпи като малко дете и щеше да си го отнесе, ако Буба не се беше намесил.
Всъщност мотивът беше само един. Искаше да види след пет години колко точно е добра в боя. И беше доволна от резултата. Не искаше още да бяга, защото не знаеше нито как, нито къде. Но Владимир все някога щеше да излезе от имението отново. И тогава щеше да бъде оставена на милостта на хората му. И това и стигаше. Може и да не успее да надвие Владимир, Нейтън, или братята Саракашвили, но определено можеше да се справи много бързо с всеки един от охраната. Само Владимир да не беше надушил мотивите и.
За съжаление той се усети прекалено рано. И сега охраната щеше да бъде увеличена.
И тя трябваше още да чака.