автор: esperanca

Част втора

Колкото и люта да бе зимата, щом слънцето напечеше и за два-три дни снегоядите оголваха полетата. От чернозема бързо поникваше росна, тлъста трева. Цветните пъпки на дърветата се надуваха, вятърът се заиграваше в гората, разлистваше клоните и животът изригваше с цялата сила от земните си недра. Неусетно едно утро хората се събудиха празнично на Цветница.
Не минаваше Връбница без легендата за Лазарица да оживяваше. Людете я предаваха от уста на уста, възпяваха я в песните си, вплитаха я в кръшните осморки на неравноделните си хора, стенеше в писъка на гайдите. Личен празник бе тоя за българите. Господният вход в Йерусалим бе символ за здравината на корена им, победа над злото, възкресение на възродената природа, обещание за новия живот.
Едва бе свършила службата, камбанният звън още ехтеше във въздуха.Народът се трупаше на малкото площадче пред църквицата. Шарените носии на жените искряха в топлите цветове на слънчево жълто, кармина трептеше по шевиците от белите кенари на ризите им. Престилките здраво препасани около тънките им снаги вееха чудни бродерии , в които багрите се гонеха, преплитаха се, преливаха и замайваха сетивата в избухнали пъстроцветни пламъци. Младите момичета разпуснали коси с вплетени венчета виеха хоро и ситнеха ръченица. Чевръстите им нозе не допираха земята, сякаш варошлийският калдъръм бе насипан с лава , гореше стъпалата им.
Душата се задъхваше в изнемога пред толкоз красота. И точно, когато взорът търсеше сенчесто място, да отклони поглед, да си почине от накитените картини и изобилието, на мегдана пристъпила Лазарица.
Секнал дъхът на празнуващия народ, сякаш целият мегдан отстъпил крачка назад. Тази хубост имала характер. Старите жени се прекръстили. По-младите дръпнали забрадките ниско, като да прикрият някакъв недостатък. А мъжете, усетило се как тръпка преминала през телата им. Налял се мрак в очите , почти се чуло как се стегнали мишците, напрежението избило в пот и подуло вените по челата им. Освен страстно желание, сянка на страх преминала през мъжете и люшнала площадчето:” Ако избере мене”.
Лазарица възседнала на една страна, по женски, светлия атлазен гръб на двугодишен жребец, превела в мълчание коня до центъра на площада. Слънцето подпалвало дългата му грива , изрясаната опашка. Отразената светлина искряла и животното приличало на самороден къс бяло злато. Сякаш митичният потомък на Посейдон и Медуза, крилатият Пегас слязъл на земята. Жената с лекота се спуснала от седлото и стъпила на площада, покорен от характера на красотата й. Без накити, дори цвете не бе закичила. Свилената риза скривала босите й пети. Поела юздата и пристъпила към мъжете. От движението сърмата, с която била везана ризата й заиграла, златните нишки се слели със светлината на слънчевите лъчи и опалили зениците.

#   #   #

Аз съм Лазарица и съм ничия. На оная Цветница пристанах на мъжа си. Сама си го избрах. Заживяхме в имението. Най-страшното за една душа е , да не се раздвоява. Душата не трябва да се разширява до ... ад. Трябва да остане единна. Когато не може да се справи със силата си, търси друга сила, която да я покори.
Всичко му простих – мързела и глупостта, и това че не можеше да бъде стопанин. И не беше пример за сина си. Веднъж го видях да посяга на конете, чух как камшика изплющя и се вряза в кожата на животното. Причерня ми пред очите, мъгла някаква се спусна и като в транс хукнах, скочих върху гърба му , изтръгнах камшика и ...го натирих. Куче не бих прогонила така през портата. За малкото време , в което бяхме заедно, го измислях, мъчих се да го създам, ...да се види в моите очи, да се хареса,...да съм споделена. Сълзите си изплаквах в нощвите, докато замесвах тестото, вечер ги слагах с хляба на масата. Мълчаливо преглъщахме мъката ми, за да можех да легна чиста, да се отдам, да го приема. На есен, кога правехме виното, не давах друга да влиза с мен в кацата. Сама тъпчех гроздето. Затварях очи и ситнех върху му.Чувах как се пукат зърната, лепкавата сладост между пръстите сгъстяваше кръвта по вените и пулса думкаше в слепоочието , като тъпан удряше , но един вик в мен надскачаше тоя грохот : „ няма да се предам, ще ни бъде, ще сме заедно.” В лозовия плод виждах душата си. Колкото по-усърдно я притисках и смазвах с босите ожулени пети на орисията си, в толкова по-горчиво и упойващо вино се превръщаше. Боях се да спра, за да не се превърне в оцет, престои ли в ленност. На пролет , щом избуеше ливадето, грабвах косата и хуквах. Безсилието свистеше през косилото, ароматните откоси падаха, душата стенеше : „ не мога повече, не искам”.
С всеки повален откос, една друга сила в мен се надигаше: „ можеш, можеш”и се изправях след думите. През зимата, когато късите дни ме хващаха за гърлото и въздух не ми стигаше, грабвах брадвата и замахвах на дръвника :” храс, храс, храс” . Цепениците хвърчаха из двора, а на мен огън излизаше от очите. Веднъж да се свърши.
Две години в родилни болки го измислях и накрая го убих. Измолих от татко да му даде имот някакъв, прилично да живее и го зачеркнах. Всичко може да си прости една жена, но това, че се е отдавала на мъж, който не може да уважава, е непростимо. Мъжете, избивайки собствените си комплекси са по-склонни да търсят някаква причина за мъка. Жените са по-силни в това. От мъката трябва да пригодят живот. Унижението се бори със самота. Самотата дава много възможности. Още нямах очи да видя разликата между „да постигна” и „ да получа”. Давех в работа, бесовете, които се дърлеха в мене , превръщайки душата ми в арена на ожесточени битки. Нощем тялото намираше покой в безпаметен сън. С утрото нови кръволоци разпъваха плътта и съзнанието , и все по-настървено се хвърлях в работата, в опит да заглуша техния вой. Така познах сладостта от постигнатото с труда си. Но „ да постигна” е мъжко качество, което неусетно измести женското „ да получа”. Размотавах ли , намотавах ли кълбото на живота , той взе своето и останах сама в имението. Земята на тоя род се насече с кръстове. Все по-често се улавях, че гледам пътя отвъд портата. Пътят с невидима сила ме притегляше. Не знаех какво да правя със себе си. Къде да ида. Научена да живея в грижа за другите, сега бях оставена сама на себе си. Докато една нощ пътят силно ме дръпна. Видях далечни планини, с непристъпни върхове, забулени в мъгли, ароматът на боровете набоде ноздрите ми. Чужди морета се плиснаха в нозете ми и усетих солта по кожата си. Жадно облизах устни . Водите им шушнеха тайни, които търсеха душа, за да бъдат споделени. Паметта им ме мамеше да прочета легендите , да позная мъдростта , да се науча да правя избор. Намерих отговора в българската дума – природата. Да отидеш сред природата значеше да се върнеш при родата си.
Времето превърна коренищата от родословното ми дърво в побити кръстове, сраснали в земята. Тленното, изпълнило своето предназначение се смеси с пръстта и укротена, силата на рода притихна.
От дъното на вселената една друга , извечна сила се изправи в мен . Поведе ме по кръстопътните лабиринти на съдбата.
Познах силата на пътя. В тази сила, макар по-мощна и нова за мен имаше нещо близко от времето на детството. Паметта й пазеше онази любов и страх, с които мама ме обичаше. Казват, че в любовта няма страх, но това не е вярно. Истинската любов е да признаеш страха и да продължиш напред. Има желание, което е по-силно от живота. Желанието да се бориш преодолява страха, надскача любовта и те отвежда отвъд границите на живота.