автор: centsche

Сребристосиня , свежа тишина
пронизва ме до кости вцепенена.
Стоя и гледам локвите в дъжда.
Чадърът е над мен усамотено.

Капчуци пеят във пречистващ ден –
мелодия се лее вдъхновена.
От облака надолу устремен,
дъждът ме прави някак обновена.

И пак съм аз – самотното дете,
загледано по мълнии брилянти.
Едничък звън на капки ми чете
за рицари, магьосници, гиганти...

И точно днес, и точно тук съзрях
страна далечна, приказно неземна!
Сълзата ми не може да е грях.
Натам криле на птици ме поемат.

Как кротна облакът! И сноп лъчи
извайват със божествен лъх дъгата...
Градът окъпан радостно мълчи.
Сълзата я прибра с любов Земята.

1997