автор: mitkoeapostolov

Слънцето пече откъм югозапад, откъм Ситония - съседния на Атон ръкав от полуостров Халкидики. Лъчите ме напичат и дето съм сънен още по-сънен ставам. Черната тениска с дълги ръкави охотно кани следобедния зной върху кожата, докато цялото ми тяло крещи - Спри!
Часът е шест. От тринадесетия ден на петия месец. Дадох си обещание, че този път няма да пиша, че няма да снимам, а ще оставя душата си волно да скита из атонската пустош, да се пече на жарките лъчи и да се къпе в Бяло море, наречено така единствено в българския език защото и сега като го гледам изглежда бяло.
Бяло е. Е го на. Бяло като бяла дъска в класна стая, бяло на фона на черната ми тениска и още по бяло иззад черната ми душа, която отново ме предава... взема молива и тетрадката и ето- пише ли пише, ниже буква след буква по грешната броеница на душата ми... душа, която уж за покаяние, прошка и просвещение дойде, а вместо това кръжи надолу към бялото море и зида дувари от греховните думи изсечени от съгрешилия молив.
Но какво по-подходящо място за грях и падение от светите земи на полуостров Атон- десния зъбец от триножника на дявола Хакидики? Грешен е този свят, грешен съм и аз- не мога го да видя, не желая да го почувствам, освен ако не съм го написал с дясната си ръка. А искам да видя, искам да чувствам.
Libido sciendi, sentiendi, dominandi. За сега мога само от третото да се ограничавам, но и това понякога.
Наглед и тая започна като оная. И сега пътуваме цяла нощ из Родопа и Пирина... по незнайни пътища, през неизвестни села и градове... та през Гърция, или както там му се казва, защото минаваме през родното село на моя род, а ние май сме си българи. Главите ни рикошират в стъклата на всеки по-остър завой. Хем уж са същите глави, ама са други. Други са, други са. И това, че съм седнал сега и пиша и това е от новата глава. Защото тя реши днес по обяд да не припка по каманака, за да изкачва връх Атон, а да си седи мирно на тази пейка тук в скита Света Ана, да съзерцава бялото море и да си кротува.
Тази сутрин в десет фериботът стовари сънената ми физиономия на пристанището под скита. Разбира се още преди да се кача на ферибота един грък ми подвикна, че с къс панталон няма да го бъде. Спомних си. Тук в Света Гора има правила. Правилата са, за да се спазват, а не за да се правят изключения.
Напомня ми на Германия. И там ако се намъкнеш в сауната облечен или не си подложиш хавлия под дупето и краката та потта ти да не мърси дървените дъски за общо ползване, първо ще ти направят забележка, а после ще те изгонят.
Те хората разбира се са прави. И тук и в Германия. Гложди ме само защо като дойдат в България, спират да спазват същите тези правила, които така изрядно почитат и се почва един алкохолен туризъм, едни превишени скорости, навлизаници в насрещното... Ама нейсе. Нека не сме лоши гости само, за да правим напук.
А инженерната мисъл тук не отстъпва на германската. Водата клокочи по тръби захванати отстрани на пътеката. Използван е единствено простия принцип на земното притегляне. Съвременен аквадукт в съвременната осанка на тази древна земя. По стълбите, които лъкатушат към скита този път не пъплят кервани от коне, магарета и катъри. Но керван от хора има- бързат, бавнят, ситнят... едни към скита, други към върха, трети към себе си. А стълбите вървят, не чакат, точат се в геометрични форми скрити от високи дървета. От клоните висят лияни, вплитат се, разплитат се... ще се обърка човек, че е в джунгла, а не в каменна пустиня.
Скитът Света Ана не е само скит, а по-скоро цяло селце или градче- малко, красиво, сякаш Мелник се е телепортирал в пространството. Но не е Мелник. Тук селцето е орел. Кацнало е на чуката със своите каменни криле от стени, които носят окраски от маслини, овошки и зеленчуци. Орловото гнездо са каменните усои на скита Света Ана... със своята църква от камък, със своя покрив от камък и със своята душа от локум и узо, с които ни посрещат монасите.
Настаняват ни в скромна, но приветлива стая. От старите. С дървени греди и икони по стените. Сякаш не е стая, а храм за пътешественици, които отсядат тук на път за странство из дълбините на душата на вселената.
Оставям раницата на леглото в ъгъла и поглеждам през прозореца над него. Море. Бяло Море. От тук до безкрая. От зелената рамка на прозореца до безкрая.
Обед е. Мараня се издига откъм морето. Време за почивка е. Затова се насочваме към връх Атон. Или поне така си мислим до изхода на скита Света Ана. Там ни посреща малка табелка за манастира Свети Павел- Агиос Павлос. Сценарият е написан. Както всеки писател знае, творението поема в собствена посока в момента, в който моливът, химикалът или клавишът изпишат първата буква.
Така върхът остава обвит в мъглите си, а ние се спускаме към Агиос Павлос. Пътеката сече ската на планината- открита, каменна и морска. По пътя застигаме, срещаме, подминаваме други поклонници- гърци, славяни, румънци. Поздравяват ни с „Христос Воскресе”, а ние отговаряме с учудване „Наистина воскресе”. По-късно ще разберем, че поздравът се използва до четиредесет дни след Великден.
Покрай нас животът разцъфва, жужи, пърха, пее, повява. Пеперуди в жълти и черни краски, златни цветове, зелени треви, чудни аромати. Дървета с червена кора, гладка като стъкло, изпъкват, перчат се... отсам, оттам, отвсякъде. Пътеката просича през една скала и образува малка пещера, в която уморен гръцки поклонник си почива на сянка. Ясас. Ясас. Напред, напред.
След завоя се показват каменните мощи на Агиос Павлос. Отново малки нивички укрепени от каменни стени, по които са разстлани най-модерните похвати от съвременното земеделие. На първата тераса ни посреща непознат за мен зеленчук, който по-късно намирам в интернет под името артишок. Каменната пътека минава през оранжерии с лук и навлиза в райските градини- лимони, портокали, маслини, смокини, нарове, кайсии и праскови- за да излезе пред главния вход на манастира. В двора на светата обител ни посреща църквата- с обли кубета и цветни прозорци. Изненадващо боята по стените е олюпена. В предверието пред черквата виси огромно дървено кречетало, до което кротко лежи дървен чук. За по-силен звук има метално кречетало с метален чук.
Докато съзерцаваме църквата пристига група молдовски поклонници. Един от тях, нисък, пълен с проредена коса, сваля тежката си раница и решава да смени подгизналата си черна тениска. За негово нещастие в този момент по стълбите се спуска един от гръцките монаси- висок, високомерен, строг. Не разбирам какво казва, но разбирам смисълът му. Изглежда и молдовецът разбира. Тук има правила и това не бива да се забравя нито за момент.
По обратния път спираме до леко наклонена бяла скала, почти отвесна на пътя и се облягаме на нея, за да се слеем с бялата водна шир пред нас. Очите се отмарят. Душата се освежава.
В Света Ана почиваме за кратко и влизаме на следобедна молитва. Но в църквата не заварваме молитва. Вместо това на показ са изложени мощи. Поклонниците се редят, целуват ги, кръстят се и получават картичка с лика на Света Ана, която държи младенец в ръце. Картичката прилича на света Богородица с младенеца Исус. По-късно ще разберем, че на нея всъщност е изобразена Света Ана със своята дъщеря Мария.
За няколко минути богомолците преминават, църквата затваря и всички се отправят към отсрещното помещение- механа, където трапеза очаква поклонниците.
Всички влизаме и се нареждаме пред масите. Стоим прави. Мълчим. Влиза свещеник, чете молитва и дава разрешение да започнем да се храним. Чиния спагети с малко зехтин и домати. Плочка домашно козе сирене. Вода. Тракане на прибори. Вкус. Жажда.
Повечето хора са приключили, но никой не мърда от мястото си. Всички чакат свещеникът да даде знак за край на вечерята. Богомолците стават, строяват се зад пейките и един по един се отправят към изхода.
Пет следобед е. Прекрасно време за дрямка. Полагам глава под зеления прозорец. Слънцето, умората и спокойствието. Сън.
След дрямката излизам навън под дървената беседка, където сутринта се записахме в регистрационната книга на скита. Фамилия, бащино име, име, националност, професия, от къде идваш, на къде отиваш, номер на диемонтириума, подпис.
Може би още като сложих този подпис сутринта ми стана ясно, че ще пиша и други неща… че ще снимам. Към седем излизаме на разходка из селцето. Само двайсетина метра нагоре по каменните стълби излизаме на огромна вила облицована в дърво и постлана с мрамор. Монасите в нея ни канят да поседнем на терасaта и ни носят чай и кафе с локум. Но кулинарната наслада далеч не е най-възбуждаща възхищение, защото докато чакаме да ни донесат поръчката обръщаме очи към бялото море. Слънцето върви към заник, белите стени на скита Света Ана и къщурките около него греят и се размиват с белезникавата вода на морето под тях.
Кафето е кафе. Балканско. С утайка. В чаят няма захар, но пък прелива от аромат- близък и билков, но непознат. Сметката? Няма. Подарък е. Благодарим. Завръщаме се в Света Ана, защото ако замръкнем извън стените, портата ще затвори и ще се наложи да нощуваме навън.
След залез зад скитските стени е тихо. Само шушукането на някои посетители разваля вселенския мир на ярките звезди. Улично електричeство няма и затова тъмата обгръща светата обител и ни призовава обратно към стаите.
Сутрешната молитва започва в шест. Един от младите свещеници чете текст от евангелието следван от църковния хор, гласовете на свещениците чисти, ясни, високи подемат божието слово и го разнасят из църквата- миро, тамян, звънци и песен- сякаш сън, един истински сън, от който духът се отделя от тялото и се извисява заедно с дрезгавия глас на свещеника дълбок и разтърсващ- разказващ за болки и радости, ниви и градушки, като родопска народна песен, но не родопска, а гръцка. След молитвата в беседката пред църквата намираме топло кафе и козунак нарязан на парчета в дървени панерки.
Стягаме раниците и ги изнасяме на двора. Имаме няколко часа до ферибота. Вместо да се шляем долу на пристанището оставаме в скита и питаме свещениците дали не можем с нещо да помогнем. Можем. Дават ни метли и лопатки да преметем двора. Работим старателно. Почистваме всяко ъгълче, всяка стълба сякаш метем не двора, а душите си.
На тръгване монасите ни изпращат с по една кесия подаръци- икони, кръстчета и гривни. „Ще пожънеш това, което си посял”...Понякога.
Слънцето е залязло. Вечерен сумрак се спуска към Царска Старопратена Свещена Обител Зограф. Птичките се обаждат от райските градини на Атон. Отива си последния ден на нашето пътешествие. А един ден в Зограф се равнява на цяла вечност в сравнение с всеки от другите манастири. Особено за нас- българите. Последното денонощие ни е отнесло като ураган от история, религия и природа.
Пътуването към Зограф, обаче, не е такова. Първо чакаме ферибота на пристанище Света Ана с групи от други поклонници, които вече са се изнервили. Но истината е, че тук не е автогара, гара или пристанище. Времето е относително... не само защото Светата обител не спазва лятно часово време.
Фериботът ни стоварва в Дафне. В неделя на Зограф не спира. Това е проблем. Часът е два. Слънцето жари, а ако тръгнем пеша ще иде пет-шест часа. Не че е невъзможно. Ама ще е мор. Бич божи. Затова търсим такси. Намираме в един от двата отворени ресторaнта. Едър грък на отличен руски ни принуждава да заплатим колкото всичките ни разходи до момента взети заедно за десетминутно пътуване с моторна лодка до зографското пристанище. По-късно ще разбера, че тук е една от най-старите постройки в зографската обител- каменна кула строена през петнайсти век от молдовски воевода, който ктиторствал за много от манастирите. В далечината, на един от близките хълмове стърчи друга бойница издигната от Иван Асен. Тя обаче, не се намира в земите на Зограф, а е в територията на съседния Ксенофонт защото преди векове зографските монаси отстъпили пет стотин метра на своите гръцки събратя, за да може и те да добият излаз на море.
Историята остава зад гърба ни и след половин час сме на Зограф. Смогваме да сменим потните дрехи и да оставим раниците в уютната стая преди да се отзовем на кречеталото в пет за следобедната молитва. В предверието на черквата вече се чете „Господи помилуй”. На български. Колко е различно! Колко е уютно!
Сядаме и потъваме в себе си. Литургията преминава в основната зала. Залязващото слънце нахлува през прозорците, огрява иконите и се утаява в душата. Времето минава и неусетно преминава в трапеза. Миш-маш. Мама. Баба. За десерт- вафла. Обикновена. Но необикновено вкусна.
След вечеря помагаме да се раздигне, да се изчисти. Един от монасите ни кани да полеем цветята в двора и прекарваме последните моменти преди здрач сновейки между саксиите. С настъпването на нощта сядаме на пейките до входа. Завихрят се чудни истории за създаването на Зограф от сладкодумните слова на монасите.
Манастирът е основан по времето на Симеон Велики- около 918 година. Двама охридски монаси създават първите две монашески клетки с малък храм. Почудили се монасите как да нарекат черквата- Свети Георги ли, Свети Николай ли. Поспорили, подивили се и накрая помолили Господ за напътствие. Вечерта оставили бяло платно в храма, а на сутринта на него се бил появил Свети Георги наречен от тогава Зограф.
Когато чул за случилото се, Охридският игумен и предишен духовен водач на двамата монаси,се подиграл на историята и отишъл лично да ги изобличи в лъжа. На пристигане, нахлул в храма и докоснал иконата с показалеца си, за да докаже, че тя е рисувана с обикновена боя. Връхната част на кожата му, обаче, останал залепена за повърхността на платното.
В наши дни чудото е потвърдено и от модерната наука. При скорошна реставрация иконата била сканирана с рентген. На снимката ясно личал отпечатък от човешки показалец.
Историята на друга света икона е не по-малко интригуваща. Тя отпътувала от Палестина по море. Развихрила се буря обаче, при която иконата се озовала в морските води. Така съвсем случайно доплавала до бреговете на Света Гора. Монасите я забелязали близо до манастира Ватопед. Там лодки от различни манастири се опитали да я доближат, но иконата ги отбягвала. Позволила само на зографската лодка да я доближи.
Ватопедци протестирали, че въпреки чудото, иконата се намира на тяхна територия и затова им принадлежи. Като компромис взели решение да завържат иконата за задните части на необязден катър и да го пуснат на свобода. Обителта, където спрял катъра щяла да задържи иконата. Ватопедци се надявали, че тъй като техният манастир бил най-близо, катърът ще се установи именно там. Но оставайки вярно на опаката си природа, животното препуснало към Зограф и когато достигнало българската обител грохнало на земята и издъхнало.
Зографци приютили иконата, която обаче два пъти изчезвала и се появявала на съседния връх- лобното място на катъра. Накрая Свети Георги, чийто лик красял иконата, се появил в съня на игумена. Съобщил му, че светата реликва може да остане в Зограф само ако монасите построят църква на името на светеца върху съседния хълм и отнасят иконата до нея в литийно шествие два пъти годишно. Зографци спазили повелята.
За тази вечер стига. Благодарим на монаха за вниманието и уважението и се оттегляме в поклонническата част извън манастира. Там се отдаваме на звездите, тишината и съня.
Сън относително казано. В три и половина сутринта се събуждаме за молитва. Църквата е тъмна, но не толкова тъмна защото освен свещи, щърбата луна също хвърля своята светлина през прозорците. Малките восъчни пламъчета мятат светлосенки по лицата на оклюмалите поклонници. Някои заспиват на дървената пейка. От една-две скамейки се чува и похъркване. Но отците са непоколебими в службата си към бога- първо устно, а после напевно. Един от тях ме моли за помощ. Отзовавам се. Трябва да чета наум имената на богомолците за здраве, за упокой, за Господ. Започвам. Хиляди имена. Изписани на всякакви хартийки, на всякакви азбуки. Анна. Валентина. Виктория. Георги. Гьорче. Давид. Димитър. Дмитрий. Ксения. Максим. Матрона. Олга. Повечето имена са руски и български, по рядко се срещат гръцки и македонски. Минутите се нижат като броеница. Като десетки, стотици, хиляди имена. Всички отправили взор към Господ. Дано има кой да ги чуе.
Чета. Чета. Чета. Може би час, може би два. Може би три. Службата привършва в девет сутринта. Разделяме се на две групи и се включваме да помагаме в послушанията. Първата група е разпределена в манастирската пералня- пере, простира, сгъва изсъхналото спално бельо. Втората група се отправя към манастирската зеленчукова градина. С тази група тръгвам и аз.
Отецът, който ни придружава ми разказва за добрия смок слепок. Живеел в оранжерията и правел компания на монасите в градината. Един ден някой от поклонниците го убил. Отецът тъжи за покойния си приятел.
Вземаме инструменти и разсад от бараката и започваме да садим краставици. Двама копаят земята и я чистят от троскот. Един проправя редове. Друг прави дупки и забива колове. Още двама садят и поливат разсада. Всички заедно връзват железни мрежи по коловете, по които ще се привързват краставиците. Думите са малко. Чуват се само равните движения на копача, мотиката, търмъка и железния кол за пробиване на дупки. До обед.
На трапезата ни очаква салата от маруля с репички и ориз с тиквички. Парче баклава за десерт. Блаженство. Умора. Сън.
Решаваме да се разходим до съседния Ватопед- най-заможния и най-населения манастир в Света Гора. Това е и обителта с най-много чудотворни икони. Особено интересна е историята на една от тях- закланата Богородица. Монахът, който палел кандилото под образа на божията майка един ден останал без храна на трапеза. След това застанал пред иконата и я обвинил в несправедливост-как може аз да се грижа за теб, а ти да ме оставиш гладен? Взел един нож и разрязал иконата, от която бликнала кръв. След смъртта си, монахът бил погребан. Седем години по-късно, костите му били ексхумирани за помазване с улей и вино (както между впрочем трябва да се прави с всички православни). Костта на посегналата ръка обаче срамно се чернеела.
Пътеката криволичи покрита от дървета и лиани- прохладна и спорна въпреки обедната жега. Изкачваме се до билото, от където слизаме надолу към Ватопед. В далечината изгрява синината на залива и сивкавата мараня на Тасос зад него. Скоро цветовете на гората и морето се разнообразяват от светлозелените щриха на маслинови горички.
Каменните стени на манастира приближават- огромни и величествени в спокойния залив. Червените стени на църквата се размиват с жълтите слънчеви лъчи. Душата на природата се отваря- за посетителя, за местния, за Господ.
Сърцето на Ватопед обаче не се отваря за нас. Чувстваме се чужди, въпросите ни са избягвани. Наливаме шишето с вода и се отправяме по обратния път- към единственото място на Атон, където сме наистина желани.
Вечеряме зелена салата с репички и кисело зеле с риба тон. По навик ли, по задължение ли, поливаме цветята в двора.
С настъпването на сумрака присядаме на стълбите на малката стара черквичка- строена от Вълчо, по-малкия брат на Отец Паисий. Зад нас подозрително гледа най-старото крило на манастира, също строено от Вълчо. Естествено разговора се насочва към Паисий.
Хилендарският монах пристига в Атон на посещение при по-големия си брат, който е игумен в Хилендарския манастир. Замонашва се и мести в Зограф, където започва „История Славянобългарская”. За двете си посещения в манастира все още не съм успял да видя оригинала на книгата, който се пази тук. Нищо. Когато му дойде времето.
Бил ли е Хилендарският манастир български? Основан е от сърби, но в края на деветнайсти век и началото на двайсти игумена и повечето монаси са българи. Братството обаче натрупва дългове заради поддръжката на светата обител. Моли княз Фердинанд за финансова подкрепа, но получава отказ. Обръща се със същата молба към сръбския княз, който я удовлетворява. Цената е прокуждането на всички български монаси.
Научаваме също, че православните християни се кръстят с три пръста- палец, показалец и среден, които символизират светата троица- отец, син и свети дух. Другите два пръста, които остават свити- безименен и кутре символизират единната природа на Господ- човешка и божествена.
На другата сутрин отиваме да се разходим до църквата „Свети Георги” на отсрещния хълм- там, където навремето издъхнал катъра с чудотворната икона привързана за задните му части. Преминаваме маслиновата горичка на манастира. Стените на градините са от реден камък- рядко изкуство, което все по-малко майстори са способни да овладеят и приложат. Пътят, по който вървим, е също уникален- каменни павета набити в земята преди стотици години, оцелели капризите на времето и хората. От двете страни на паветата ни посрещат горди кипариси. Низ между тях се прокрадва внушителната осанка на Зографския манастир от отсрещния хълм и прилежащото до него помещение за гости.
Връщаме се от кратката разходка и стягаме багажа си. Хапваме на трапеза- таратор и макарони на фурна и слизаме с камиончето до пристанището на Зограф. Шофьорът- Кирил от Скопие ни изнася лекция колко сме грешни, как пристигаме с телефоните и лаптопите си, как сме слепи за молитвата и божията благодат в Атон. Със сигурност повод за размисъл. Качваме се на ферибота и се отправяме към съседния Дохияр, където купуваме няколко литра зехтин.
После назад към Уранополи. Когато пристигаме в града, едни македонци до нас са забравили фаровете на колата си включени и ни молят за помощ. Нямаме кабели. Увъртаме, че ще помогнем, но се отправяме назад към България без да го сторим. Един от нас отбелязва, че в духовен план цялото ни поклонничество на Атон не струва колкото простата помощ за човек в нужда, която ние току що сме отказали.
Замислям се. Връщам се към началото на нашето пътуване. Дадох си обещание, че този път няма да пиша, но сега, в края на второто ми пътешествие до Света Гора си давам и сметка, че именно записаното ми помага да осмисля случилото се. То е това, което за мен е истинското поклонение и пътят към човешко и духовно смирение.