автор: nickbaizel

Единствен Богът, който пише книгата на нашия живот,
началото му знае и къде е краят-ако има край.
А ние смъртните не можем да четем небесното писание,
дори не знаем редовете му, нагоре ли, надолу ли текат.
Робърт Ван Хюлик

Операционната,толкова добре познато и непознато място. Толкова пъти бях влизал там и всеки път имаше нещо различно. И този път беше така-катастрофата, поеменето на посрадалия от линейката, забързаните стъпки по коридора, после прехвърлянето на операционната маса. Твърд корем, нужда от спешна лапаротомия и тогава започ-
наха проблемите.
Отворих очи и рязко се изправих в леглото. Пак същия сън. От един месец, всяка нощ едно и също. Същата ситуация, познатите реплики, познатите движения, неща, които бях правил толкова пъти. Да, пострадалият беше в шок и какво от това? Беше се случвало и
преди. Спешна лапаротомия-и това съм го правил. Да, беше загубил кръв, далакът му беше разкъсан. Да, трябваше да го махна. Започнах и в следващия миг кръвта бликна на струя. Но не беше корема, а от гръдния кош. Травматичен аневризъм. Нямаше време да реагирам. А може би имах? Отново и отново-всяка нощ като филм на забавен каданс виждах цялата ситуация. Никой не можеше да предположи, че ще стане така. Разкъсването може би не е било голямо, но е станало по-голямо. Може би от друсането на линейката? Или когато го прехвърляхме от носилката? Сетих се за един цитат от ръководството по спешна съдова хирургия: "При калцифициране такава аневризма може да издържи с години"
-Дявол да го вземе!-изругах аз ставайки от леглото. Дори и да я бяхме открили навреме това не променяше нищо. Болницата беше малка и нямаше нито опитен съдов хирург, нито апарат, който на медицински жаргон наричат "външно сърце". Защо ли обаче от това не
се чувствах по-добре? 2 дни до Коледа. Да, обикновено гадните неща се случват точно в такова време. И после разправят, че на Коледа стават чудеса. Благодаря, нямам нужда от тях.
Отидох до хладилника и сипах голяма чаша уиски. С досада забелязах, че бутилката е вече три четвърти празна. Кой казваше, че доктор Джон Уилис пие малко? Глупости! Докторът има нужда от още поне една чаша неразредено уиски. Много им здраве на правилата! Все пак
съм главен лекар. Значи мога да правя каквото си искам! И без това спешни случаи сигурно няма да има.
Навън беше навалял пресен сняг. Беше тихо, във въздуха още прехвърчаха снежинки. Часовникът на камината тиктакаше. Стрелките показваха 5 часа сутринта. Дали не беше добра идея да отида в болницата още сега? Можех да си тръгна на обяд. И без това щях да съм почивка от утре до след Нова година. Нямаше да взимам колата, нямах операции, кой щеше да забележи, че съм пийнал малко. "Тонизираща доза алкохол", помислих си аз и пуснах празната бутилка в кофата за боклук.
Вървях по пустата улица влачейки крака. Поредната самотна идиотска Коледа. Но поне тази зима щеше да е по-малко идиотска. Щях да си купя онази пушка, щях да отида в гората и да изстрелям един куп патрони. Можеше и да оставя един за финалния ефект....
Бутнах остъклената външна врата на болницата. Рецепционистката ми кимна и продължи попълва някакъв картон. Кабинетът ми се намираше на втория етаж. Кой знае защо вратата беше леко отворена и лампата светеше. Доколкото помнех снощи я бях загасил. Погледнах зад ъгъла-някой стоеше на дивана, пепелникът беше пълен с фасове. Човекът обърна лицекъм мен. Не се бяхме виждали от няколко години, но си бяхме останали добри приятели. Бих го познал дори след двайсет години, където и да го видех.
-Харис! Бил Харис! Какво правиш тук?
-А ти какво правиш тук Джон? Когато прочетох статията за хирурга спасил толкова много хора след катастрофата не можех да повярвам, че си ти.
Двамата си стиснахме ръце, после се и прегърнахме.
-Толкова време мина? Защо не дойде да ни видиш?
-Ти вече си имаш свой живот-казах аз-Как са Джейн и децата?
-Добре са, но от известно време не съм ги виждал
-Да не сте се скарали?
-Не, но от един месец се налага да пътувам. При теб какво се случва?
-Дълго е за разказване
-Аз имам време
Знаех, че ще му разкажа всичко, затова донесох кафе и кроасани. Преди да изляза въобще не се бях сетил за закуска. Изпихме първата чаша в мълчание, после Бил се облегна назад и въпросително ме погледна. Преглътнах и бавно започнах да говоря. Харис ме изслуша
без да ме прекъсва и когато свърших дълго време мълча преди да проговори.
-Вината не е била твоя, нищо не си можел да направиш.
-Точно в това не съм сигурен-трябваше да се се сетя, може би ако го бяха докарали по-рано...
-Какво щеше да направиш? Да му дадеш сърцето си? Не, докторе, направил си всичко, което си могъл за този човек
-Ако и аз можех да имам твоята увереност....
-Ако беше записал специализация по съдова, а не по коремна хирургия щеше ли да се чувстваш по-добре?
Замислих се
-Може би не. Вече не съм сигурен
-Кажи ми нещо друго. Ако имаше право на едно желание за Коледа какво щеше да е то?
-Не съм в настроение за шеги
-Не е шега, просто отговори на въпроса
Отново се замислих
-Може би всеки да получи това, което иска за Коледа
-"Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат"-звучи ми красиво. Чувал съм те да го казваш. Понякога стават и чудеса колкото и да не ти се вярва. Е, трябва да вървя.
-Толкова бързо????
-Някой ден пак ще се видим. Весела Коледа, Джон, помисли за това, което говорихме
Харис рязко стана, блъсна вратата и излезе преди да успея да го задържа. Не го последвах, поне не веднага. Когато се опомних хукнах към коридора, но от Бил вече нямаше и следа.
Беше си тръгнал толкова бързо, едва ли не по средата на разговора, а исках да поговорим още. Но въпреки усилията ми не го видях. Стигнах до входа толкова бързо, колкото беше възможно, но навън нямаше никой. Повъртях се наоколо, но накрая ми стана студено и се върнах в кабинета. Мина обаче много време преди да успея да се съсредоточа върху оформянето на болничните картони. Защо беше дошъл толкова неочаквано и защо си тръгна толкова внезапно?
Какво значеше, че не се е връщал вкъщи от 1 месец? Работата му беше свързана с пътувания,но не чак толкова продължителни. Накрая реших, че няма смисъл да се тревожа за него. Ако имаше нещо тревожно сигурно щеше да се върне и да ми каже. "Довечера сигурно ще звънне
да каже, че се развежда и дали не може да живее при мен за известно време", помислих си аз продължих да работя на светлината на лампата. Навън започна да се съмва, стана по-светло, личеше, че денят ще е слънчев, може би дори топъл. Чух, когато секретарката ми дойде, но поне засега беше спокойно. Телефоните на бюрото бяха безмълвни. Днес нямах запланувани никакви операции, значи наистина щях да си тръгна към обяд. Тъкмо се канех да се обадя да ми донесат кафе, когато телефонът за вътрешна връзка звънна.
-Докторе, някоя си мисис Харис моли да я приемете-беше гласът на секретарката
-Веднага я покани-казах аз-Моля те донеси две чаши горещо кафе и не ме свързвай с никого
-Да, шефе
"Работата е ясна. Първо Бил, сега жена му. Остава да дойде и тъщата", помислих си аз и станах да посрещна мисис Харис. Джейн не се беше променила откакто я бях видял за последен път. Носеше черно палто, високи ботуши и черни ръкавици. Секретарката донесе кафето и излезе. Едва тогава разгледах гостенката си по-подробно и видях, че е отслабнала и бледа, а под очите й има сенки. Джейн винаги се беше грижила за външния си вид, но сега се виждаше,
че тъмната й коса е сресана едва-едва, а и на устните й нямаше червило.
-Здравей Джейн. Много се радвам да те видя-започнах аз като се усмихнах леко. Мина ме през ума да й кажа, че днес съм се видял със съпруга й, но нещо ме спря-Как сте всички вкъщи? Канех се да ви пратя картичка за Коледа.
Знаех, че нещо не е наред, но не бях подготвен за това, което последва. Джейн се хвърли в прегръдките ми и избухна в сълзи. Беше наистина неочаквано и в първия момент не знаех какво да направя. Просто я притиснах до себе си и я оставих да се наплаче. Може
би тя искаше точно това, защото само се притискаше в мен и продължаваше да хлипа. Мина време преди да се опита да каже нещо, между риданията й долових името на мъжа й.
-Какво се е случило с Бил?-попитах аз тихо като леко я галех по главата
-Блъсна го кола-проплака Джейн-Преди един месец. Пред къщата. Бях на вратата. Пред очите ми, после издъхна в ръцете ми....-тя отново се заля в сълзи
Краката ми се подкосиха. Как беше възможно това? Нали бях говорил с него рано сутринта. После погледът ми падна на пепелника на масата. Когато дойдох беше пълен с фасове. Сега нямаше нито един! Пепелникът беше чист, дори не беше мит наскоро, отгоре му имаше прах. Въпреки, че го държах в кабинета аз никога в живота си не бях пушил....

***

В нощта преди Коледа заведох Джейн на църква. Не че аз имах желание за това, но тя ме помоли и не можех да й откажа. Още не можеше да се съвземе от загубата-все пак те двамата с Харис много се обичаха. След случилото се в кабинета ние не говорихме за Уилям. Джейн
само ме помоли да прекара празниците при мен. Не говорехме много, а и аз не й споменах за онова, което си мислех, че ми се е случило рано сутринта. Предпочитах да го забравя, но не можех, защото то отново и отново се разиграваше пред очите ми. Не смеех да мисля какво озна-
чава подобна халюцинация и предпочитах да отдавам всичко на стреса и преумората.
Вечерта на 24 декември тръгнах към църквата сам-Джейн искаше да се обади на децата и по-късно щеше да дойде. Вървях сам по заснежения тротоар, наоколо нарядко се мяркаха хора. Бях вече почти стигнал до църквата, когато чух някой да ме настига със забърза-
ни крачки. Обърнах се и видях свещеника и по погледа му разбрах, че търси мен. Невероятно, при условие, че аз почти не стъпвах в църквата.
-Доктор Уилис, извинете, че ви прекъсвам, сър.
-Бързам-казах аз доста сухо
-Само искам да Ви благодаря за парите, които сте дали за нашето сиропиталище
"Кой се е разприказвал", помислих си ядосано аз.
-Няма да си купя "Ламборджини" тази година-изсумтях аз
-Няма да имаме нужда от вашите пари. Всички деца си намериха осиновители. Всички са свестни хора. Повярвайте ми истинско Коледно чудо! Простете, че Ви обезпокоих, сър. Весела Коледа!-и свещеникът затича напред.
По-късно, когато двамата с Джейн седнахме един до друг в църквата си спомних нещо,което Бил ме каза веднъж:
-Джон, знам, че въпреки, че си прекрасен лекар и много хуманен човек, ти копнееш за малко по-спокоен живот. Не, не живот, който да не е отдаден на медицината, но ти искаш да имаш семейство и деца. Не го признаваш пред себе си, но е точно така...
Чувствах главата на Джейн облегната на рамото ми, ръката й, която стискаше моята и сълзите й, които капеха от очите й. И за миг ми се стори, че на пътеката видях покойния й съпруг, който леко ми се усмихна и леко докосна с ръка периферията на шапката си-като последно "сбогом"....
След празниците на бюрото в кабинета ми намерих опакована в красива дървена кутия пушката, която мислех да си купя. Така и никога не разбрах от кого е този подарък...

София 22-24 декември 2008 година