автор: SylviaMak

Обади ѝ се лично шефът на отдела, за да ѝ съобщи най-основните факти от досието на новото дете. Беше 6 ч. сутринта, по небето пъплеха тъмносиви облаци. Стиснала телефона в ръка, Бри слушаше мълчаливо, съсредоточено.
– Дават детето за осиновяване – шефът ѝ говореше необичайно тихо, – Явно се надяват някое семейство да се трогне и да го приеме – той се поколеба – такова, каквото е.
Стомахът ѝ се сви на малко, твърдо като орех, топче.
– Плувците уведомени ли са? Сър, при цялото ми уважение, но хибридите не подлежат на социализация след третата година. Пише го в Кодекса, глава...
– Знам какво пише в Кодекса – прекъсна я той. – Плувците са уведомени, не са проявили интерес. Съжалявам, Бри.

Тя затвори очи и си го представи: Едър мъж, с ниско остригана коса и пъргава походка. Държеше се по-скоро като военен, отколкото като учен и бюрократ. От тридесет години работеше в Отдела; беше се издигнал сам, без протекции, проправяйки си път като къртица в тъмните, заплетени тунели на властта.

– Бри, нямам време за излишни спорове – в гласа му звънна нетърпение. – Знам, че хлапето няма шанс. И ти го знаеш. Ако зависеше от нас, още днес щеше да отплува и никой повече нямаше да го види. “Отгоре” обаче имат други планове – той замълча за миг. – Изпращам ти всички документи на служебната поща. Седни и чети. Вдругиден ни я карат, разполагаме с две седмици, за да изготвим доклада. После я поемат социалните. Съжалявам, Бри – повтори той и затвори.

Тя се изми и си наля кафе, след кратко колебание добави мляко. Застана до прозореца в кухнята с чаша в ръка. Мислеше за детето. Живяло е изолирано седем години, в някой от десетките военно-изследователски центрове. Тъпи военни копелета. Бяха го изследвали като експонат, после съвестта ги бе захапала за стегнатите задници; само че вместо да пуснат рибката да отплува, искаха да я подарят на някое мило семейство, което да я преобрази в човек. В рибочовек.

Заваля и хората разтвориха чадърите си – черни, прозрачни, шарени като детски рисунки. Малко момче, с жълт като лютиче дъждобран, притича край една локва, спря и се върна заднишком. Момчето се засили – Бри усети напрежението в тялото му, гъвкаво като тяло на коте, а после фиууу – жълтият дъждобран полетя напред и с елегантно котешко движение се приземи от другата страна на локвата. Тя допи кафето и отиде да чете.

– 2 –

РУ-САЛ-КА! РУ-САЛ-КА! Хванати за ръце, децата обикаляха в кръг около нея. – ПОКАЖИ СИ ОПАШКАТА, РУСАЛКЕ, ПОКАЖИ СИ ОПАШКАТА! – скандираха децата и се въртяха все по-бързо, а учителките стояха в другия край на двора, пушеха и се правеха, че не ги забелязват. В средата на кръга стоеше Абрита Улмс, или както всички я наричаха, Бри: слабичко момиче от смесен биологичен вид, с къса черна коса и кръгли, изпъкнали сиви очи. Имаше ципи между пръстите на ръцете и краката си и чифт хриле от двете страни на шията. Можеше да плува като риба и да стои с дни под вода.
Но нямаше опашка.

По отношение на нейната “различност”, както баща ѝ я наричаше, Бри делеше хората на три групи. Най-многобройна беше групата на Срамуващите се. Те се срамуваха от нея така, както изпитваха срам от бъркането в носа или пърденето на публично място. За тях Бри беше проява на лошо възпитание, беше кич, биологична безвкусица – сякаш при самото ѝ зачеване, Природата, тази достопочтена матрона, която преди милиарди години бе подредила Земята с дребнобуржоазна взискателност, беше повдигнала полите на колосаната си рокля и напук на всяка предпазливост, се беше отдала на най-низката страст, а именно: да се твори без правила.

Срамуващите се бяха навсякъде – на спирката на метрото, в пекарната, където всеки неделен следобед си купуваше кифли с канела. Разминаваше се с тях по коридорите на Отдела, редеше се с тях пред будката за сладолед в парка. Някои я наблюдаваха крадешком и панически отместваха очи, щом срещнеха погледа ѝ; други гледаха през нея, все едно не съществуваше. На Бри ѝ приличаха на деца, които се завиват презглава, с наивната вяра, че ако не видят приклекналото в ъгъла на стаята им чудовище, то магически ще изчезне и няма да ги изяде.

По-малобройна, но далеч по-неприятна беше групата на Любопитните. Техните погледи не се отместваха, напротив – залепваха за нея с лакомо любопитство, взираха се жадно в ципите на ръцете ѝ, брояха прорезите на хрилете и се мъчеха да отгатнат какво има под ризата ѝ. Бри не понасяше въпросите им, често пъти смущаващо интимни, лицемерното съжаление, с което клатеха глави.

Групата на Приятелите се състоеше от пет души.

Шефът й, Григорий Дрин – дългогодишен директор на Отдела за интербиологични връзки. Дрин беше човекът, помогнал на баща ѝ да я измъкне от базата на военните, преди двадесет и осем години. Беше рискувал всичко – бъдещата си кариера, доброто си име сред научните среди, семейството си. Бри знаеше, че дължеше щастливото си детство, годините, които изкара с баща си, на него.

Приятелят от детските ѝ години, Март, с високо чело и два бели, пухкави като захарен памук, кичури в тъмната си коса. Беше побелял едва десетгодишен, в нощта когато родителите му загинаха в автомобилна катастрофа. Март преподаваше история в една общинска гимназия, недалеч от сградата, където се помещаваше Отделът и понякога се отбиваше да я вземе за бърз обяд.

Двете сестри близначки – възрастни дами на седемдесет години, които живееха над нея. Бри обичаше да се качва при тях. Понякога им четеше, друг път пиеха чай и разговаряха за миналото. В апартамента на сестрите винаги витаеше лек аромат на вишни, сякаш някъде из лабиринта на стаите растеше скрита вишнева градина, с дървета, чиито клони се огъваха от тръпчиво-сладки плодове.

Петият човек беше баща ѝ.

– 3 –

– Мама русалка ли е била? – от малкото личице го гледаха широко отворени, немигащи очи. Баща ѝ се усмихна и разсеяно потърка носа си.
– Русалка ли е била, татко? – повтори тя въпроса.
– Да, скъпа.
– Какво е русалка, татко?
– Това е някой, който живее в Океана, а Океанът – изпревари той следващия ѝ въпрос – е най-голямата водна маса на нашата планета.
– Аз мога ли да го видя, татко? Мога ли да видя Океана?
– Разбира се, скъпа. Някой ден ще го видим заедно.
– Март ми показа снимки – тя се опита да си спомни какво ѝ разказваше Март за живота под водата, той беше луд по тези неща – Красиво е!
– Земята е красива, Бри.
– Но Океанът е най-красив, защото мама е от там! – заяви тя. Кръглите немигащи очи се присвиха упорито.
– Да, скъпа. Океанът е най-красивото място на земята. – каза Стефан Улмс и я прегърна.


(следва продължение)