автор: Northerngirl

- Ти защо не ме изоставиш, попита я тя.
- Не знам, отговори.
- Щастлива ли си?
- Не.
Бяха се запознали „странно, внезапно и определено ненавременно“, мислеше си. „И сега да хвърля на вятъра тези усилия“, мислеше си. „Да остана сама“, мислеше си. „Не, това не е решение!“ – прозрението й накрая.
Говореше много, особено вечер. Прибираше се и започваха безкрайните разговори. Навътре, навътре и все по-навътре. Обикновенно след такива вечери в главата й отекваше само: „Искам още, още и още“. Но повечето никога не идваше, или поне в повечето тя стоеше омълчана. Резултатът обикновенно беше: сгушена на канапето пред телевизора, сълзи и съжаление. Плачеше само с едното си око. „Другото вероятно не е тъжно“, мислеше си. Значи не всичко е загубено... само половината.
„А другата половина“, питаше я. „Другата половина се смее с теб“, отговаряше. „Аз не се смея“, очуден поглед. „Не е вярно, смееш се! Просто твоята друга половина е отвътре.“
Едната беше разделена по вертикала на ляво и дясно, а другата по вертикала на вътре и вън. Едната беше черна и бяла, а другата мека и твърда.
Мислеше си, че могат да се сглобят като две извратени и изчанчени парчета от пъзел. Казваше й. „Там където трябва да е душата ще остане дупка“, отговаряше тя, „защото вътре и вън и ляво и дясно са в различни математически равнини“.
Не беше учила математика много много в училище. Предпочиташе да бяга от часовете и да ходи да гледа птиците, да тича с вятъра или която половина каквото си реши. Е, понякога бяха и единомислени. Но така и не разбираше тази работа с равнините. За нея единствената поредност беше оста на времето - там, тук и еди къде си спрямо сегашния момент.
„Като не можем да се напаснем в равнините, ще се напаснем с езерата“, казваше й. „Водата заглажда всички излишни ръбчета и стига до сърцевината“. „Не мога да плувам, ще се удавя. Не мога да отида на дълбокото като теб. Страх ме е!“. Признание, което отекваше помежду им като махало, между изричащия и изречения. Да, защото този, който е предназначен да слуша е вероятно вече изречен. Защото в началото бяха думите, а след техния край – нищото.
„Тогава ще полетим във въздуха, високо високо. Ще се реем свободно в безтегловност и така ще можем да се извием и напаснем“, предлагаше й. „Само птиците могат да летят. Само свободните могат да летят. Ние сме приковани тук.“. „Ние сме приковани само там където решим сами. Имаме само себе си, аз теб, а ти мен“, опонираше й.
„Знам знам, тогава да се понесем на езиците на огъня. Той ще претопи всичко и ще ни слее в едно“, предлагаше й. „Но тогава няма да има мен и теб, няма да сме ние“, беше скептичния отговор.
„Защо не ме изоставиш“, питаше я. „Щастлива ли си?“. „Не знам... не.“, отговаряше.

И всяка от тях от двете страни на парченцата счупено огледало след последната дума „Край!“. И тогава сълзите потекоха и от двете им очи.