автор: Angelche

Закрих душата си под стъклен похлупак,
не мога и не искам тя да страда.
За кой ли път измъчена е пак...
С ръце треперещи държа я,
притискам я уплашена да не избяга.
Там немощно се свила на кълбо,
в ъглите и засвири силен вятър,
а колко удари понесе, колко зло,
измъкна се от сцената на тоз театър.
Тогава ти в живота ми се появи,
душата мрачно и с неверие погледна,
ще може ли отново сляпо да се довери,
да си остане ли със болката последна.
Сега застанал срещу мен,
предложи силното си, мъжко рамо,
да се облегна ли на него без проблем
ще мога ли на теб да се осланям само.
Когато ти подаде своята ръка
душата ми събуди се, готова за причастие,
тя в миг усети нежност и разбра,
получи днес урок по щастие.