автор: flood

– Стани, стани, Орлине!
Той шаваше на масата, беше легнал върху нея. Пръстите му се опитваха да достигнат чашата.
– Остави тази чаша! – Той я блъсна силно и тя се отърколи на пода.
Орлин не ставаше.

– Време е да се махаме оттук. – Зави го с нещо като сако, което свали бързо от раменете си, и му помогна да стане от стола.
Орлин внезапно се надигна сам. В очите му имаше злоба и блясък.
– Казваш да стана. Това ли ми казваш?
– Да, приятелю. Стани! Да си тръгваме вече. Късно е.
Олюля се и после се намръщи. Пяна излезе от устата му.
– Казваш да си тръгвам. И къде?
– Няма значение. Да се махаме оттук.
– На мен тук ми е добре.
– Но тук не е нашето място. Не е твоето място.
Строполи се на масата и отново ръката му интуитивно тръгна към чаша, която вече не беше там. Пръстите му жадно се свиваха и отпускаха.
– Заведението затваря! – провикна се сервитьорът. Прибираше чашите от масите и допи бирата от едната.
Пияният рипна изведнъж, стана, засили се и го блъсна в рамото с глава като бик.
Стана бъркотия. Дойдоха хора, започнаха да спорят. Вече зазоряваше. Морето беше спокойно. Последните проституки примамваха клиентите и крещяха като чайки наоколо. Имаше промоция.
– Води го вкъщи – каза сервитьорът и попиваше с мръсна кърпа кръвта си над слепоочието. Не очакваше последното кроше. – Има силен юмрук. Бих искал и аз да го фрасна.
– Всички искаме това. И Орлин го иска. – Той вдигна празната чаша от пода и я постави в ръцете на нещастника.
Орлин усети стъклото. Погледна го и се опита да се огледа в него. Замижа.
– Време е да си тръгваме – рече.
Стана сам.
– Синко, извинявай – каза на сервитьора. – Утре ще ти позволя да ме пребиеш. Обещавам.
Сервитьорът го прегърна. Той беше за кратко с него. Само за кратко. До смъртта.
Орлин не се събуди на другата сутрин.
– Защо дойде на гроба? – попита го приятелят на покойника след погребението; бяха в същата кръчма, до бара. – Нали те удари. А ти така и не можа да му отвърнеш.
– Защото имаше право да ме удари.
– И какво значи това?
– Нищо. Нищо особено. Дължах му живота си.
– Защо?
– Той ме научи да не пия алкохол. Закле ме да не пия. Ядосах го, като допих оная бира, докато почиствах масата. Направих го нарочно, защото видях, че ме гледа. Той ме обичаше. Беше ми баща.
– Роден? Роден баща ли?
– А ти кой си? Всъщност?
– Защо питаш? Аз платих всичко за погребението му. Дължах му пари.
– Май всички му дължим по нещо.
– Ще ги върна на теб, стига да докажеш, че си му син. Това, че дължиш живота си на него, не те прави негов син.
– Няма какво да доказвам. – Сервитьорът излезе спокойно пред бара и остави върху тезгяха огромния кристален пепелник, който почистваше; погледна го в очите и му зашлеви плесница с опакото на ръката.
Приятелят на покойния разбра. Разтри челото си, не го болеше много. Каза:
– Ще пием ли тогава по едно? Да му е лек пътят на мъртвеца към оня свят.
– Не. Аз не пия. И татко не пиеше.
– Баща ти беше пияница. Орлин. Така се казваше. Орлин пияницата.
– Така мислят всички.
– А ти какво мислиш?
– Мисля, че ми дължиш пари. В брой.
– Значи знаеш?
– Казах ти вече. Татко не пиеше. Преди да се запознае с теб. Всичко, което имаш, е негово. Мислиш, че не знам ли? Измами го, мръснико. Сега плащай!
– Колко? Какво? Как да платя? Сега ли точно?
Усети втори удар върху главата си от нещо твърдо, остро и тежко; преди да изохка, мозъкът му изтече пред очите бавно, кротко и мълчаливо. На кристалчета.