автор: Aierola-Tony

– Здравей! – Казва марсианецът.
Вдигам помътен поглед от учебника. Той е цъфнал на сред стаята и лениво помахва с антени. Поемам дълбоко дъх и броя до десет. После много спокойно казвам:
– Виж какво Марс… Ела утре!

– Защо? – Плете онзи антени.
– Утре, сутринта ще се явявам на изпит. Трябва да зубря. – Обяснявам аз.
Всичките му антени клюмнаха и той изчезна. Разбран марсианец излезе…
Забивам отново нос в учебника. Но само след миг…
– Здравей! – Казва пак марсианецът. Дузината му антени се люшкат измамно спокойно. Това е лош знак.
– Пак ли ти?!
– Само за минутка! – Умоляващо потръпват антените.
– Добре. – Съгласявам се аз. Все пак марсианец е…
– Какво зубриш? – Любопитства инопланетния досадник и вре антените си в учебника.
– Физика. – Осведомявам аз с половин уста.
– Да ти помогна?! – Предлага той и всичките му антени щръкват, като на таралеж в атака.
– Я ми се… – Отвръщам аз.
Антените клюмват, надявам се да изчезне. Обаче… Не! Заема пак таралежовата бойна стойка. Няма отърване от тоя!
– Физиката, за цялата вселена, е еднаква. – Осведомява ме компетентно.
– Тъй да е! – Примирявам се аз.
Антените му шарят из учебника ми.
– Вашата учебна система е много примитивна.
– Знам! – Започвам да се ядосвам. Всъщност… Почервенях от яд.
Той продължава да се вре в учебника ми. После ни в клин, ни в ръкав изтърсва:
– Ела с мен на Марс!
Мобилизирам цялото си търпение. Поемам дълбоко въздух…
– Виж какво, земноводно такова…
Сигурно нещо съм казала… не както трябва…
Когато се съвзех, вече бяхме на Марс. Не ме питайте от къде го знам!
Намерих се в огромно помещение, нафъкано, до колкото можех да видя, със странни машинарии. Не приличащи на нищо земно.
Седях. Е… Опитвах се да седна, на огромен куб гадно желе. Така и така бях върху него… Не лепнеше, поддаваше при натиск, но се връщаше обратно, след отстраняването му. Имах чувството, че плувам в много гъста течност. Ама не плувах. Не можах да седна. Ако това беше мебел, тя определено не беше за хора. Колкото и да се старах /напъвах неистово/, не успях, дори да се надигна от повърхността. Нещастните ми четири крайника, моментално потъваха в желето. А аз си оставах лепната върху него.
Марсианската гад се спотайваше някъде. Само да ми паднеш, октопод неден! Колкото и да виках /ревах/ с цяло гърло, отговор не получих. Напразно мятах ожесточено крайници, в опит да се добера до някой от ръбовете. Дори претъркулването не работеше. Каквото и да правех си оставах на същото място. Докарах се до пълно изтощение и обезводняване. Както искате го разбирайте! Прималя ми. Очите ми загубиха фокус. Клепачите ми напираха да се затворят.
В просъница, видях марсианеца да се появява, от единия край на желирания куб. Влачейки нещо обемисто. Лесно му е на него, има поне две дузини универсални крайници. Хлъзга се по желето, както аз ходя по килим. Двойно ли виждам?
– Това е моят учебен компютър. – Обяснява марсианецът и надява на главата ми съмнителната машинария. Имаща далечна прилика със шлем от скафандър. Или по – скоро, цялата му горна част. Нямам сили да се съпротивлявам. Той чевръсто окомплектова машината. Майка ти… Марсианска…
– Здравей! – Казва някой в ушите ми. През „стъклото” виждам как марсианецът се запътва към ръба на желето.
– Марс! – Викам подире му. Нула внимание. – Къде отиваш, Бе – е?! – крещя истерично аз. Но той просто изчезва зад ръба.
Какво можех да направя? Нищо, разбира се! Затворих очи. Каквото ще да става!
****************
– М – м – м, да – а! – Казва многозначително, професорът по физика и отмества на страни изписаните от мен листи. – Колежке… На какво е равно времето в движеща се система?
Щракам химикалката и записвам на празния лист:
t=tₒ/√(1-v^2/c^2 )
Бива си я тая марсианска учебна програма.
– Графично! – Свива устни професорът.
Хващам листа и чертая:


Ххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх
СПОРЕД ЗЕМНАТА ФИЗИКА КРИВА 3 НЕ СЪЩЕСТВУВА.
СПОРЕД ЗЕМНАТА ФИЗИКА ПРАВА 2 Е ЕДИНСТВЕНО КОНСТАНТА 1 = V/C.
Ххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх
Професорът си намества очилата и забива пръст в крива 3*.
– К – какво е това?!
Усещам, че нещо не е наред. Но тъй като съм сигурна в отговора…
– Това е крива изобразяваща, намаляването на времето, при движение на системата със скорост, над скоростта на светлината. – Професорът вдига вежди и примигва бързо няколко пъти. – Вертикалната права, – уверено продължавам аз – е аналогична на механичния резонанс. Нарича се „Резонанс на времето”. Или още „Капан на времето”.
– К – книжката! – Казва професорът. До този ден, не бях го чувала, да заеква.
****************
– Здравей! – Казва познат глас. Изтръпвам. – Какво зубриш?
– Механика. – Промърморвам.
– Механиката… – Започва той.
– Не е! – Категорично отсичам аз.
Моментално всички антени се изправят във вертикално положение. Шашнах го!
– Как така?!
– Така! Земното си е земно… И толкоз!
– Но – о… Природните закони… – Маха с антени марсианецът.
– Природните закони ли?! – Избухвам аз. – Добре ги знаеш ти природните закони! Щом се мяркаш, само нощем пред хората…
– А – а – а… Пробвал съм и денем… На улицата… Някои припадат, други хукват да бягат… Няколко хлапета ме замериха с подръчни материали, за проверка на реакциите. Веднъж дори стреляха по мен с куршуми за едър дивеч.
– Ама – а… Ти… Сериозно ли – Сконфузвам се аз.
Антените се поразбъркват.
– Нормална реакция… За вашето ниво на интелигентност. Ти не се притеснявай, следващия път ще си вземеш изпита.
Едно съмнение ускори кръвта ми и заблъска в слепоочията.
– Марс!? Да не би да си знаел, какво ще стане?
– В известен смисъл… По аналогия с резонанса… Това беше част от експеримента.
– Експеримент ли?! – Скочих аз от стола.
Само, че той успя да изчезне, преди да съм му оскубала антените!
Всъщност… На Марс, живот НЯМА!
****************
КРАЙ

Съжалявам, но има графика, която не се прехвърля чрез копиране на текст.
Защо нямате възможност за прикачен файл?