автор: erka

Събуждам се - най-вчерашното вчера,
със някакво нищожно отклонение.
Потънали до дъното на светлото
очите ми все още се тъмнеят...
Не виждат болката,
в която съм облечена -
и с нея като с всичко се привиква.
Широка им е
като минало изчезнало
без бъдеще,
в което да извика.
Замята я единствено ветрецът
като рибарска мрежа
скъсана в средата
и липсващите възли непотребно
в дефектната й сянка
се премятат...