автор: lennichkata

Зеленото момче се събуди преди зората да разлее лъчите си над Шарения град. Нощта все още дремеше на двора, а звездите полека загубваха блясък.
Момчето отвори прозореца и аромата на дюли изпълни малката стаичка. Завъртя се покрай железния фенер, блъсна се в ожуления гардероб и сетне блажено се излегна на леглото. Скри чипото си носле под завивките и притихна. Зеленото момче се протегна и се загледа навън. Беше в онзи час, в който границите ставаха едвам доловими или направо изчезваха. Времето забавяше ход и стрелките на часовника се местеха с усилие, сякаш искаха да задържат мига вълшебство, но знаеха, че от тях се изисква да продължат да се въртят в изтощителен кръг. Сенки и предмети се сливаха и разделяха в абсолютна тишина и хармония, в мига преди първият лъч да пробуди деня. Този миг чакаше зеленото момче и всяка нощ заспиваше с надежда, че Вълшебството ще се вмъкне през градината и погубената му ръка ще порасне отново, здрава като преди. Както порасна опашката на червения гущер, която Зелма настъпи и откъсна. Няколко дни по-късно той се припичаше на камъните с чисто новата си опашка, доволен и ленив. Нощ след нощ зеленото момче чакаше Вълшебството на онзи призрачен миг. Виждаше сенките които танцуват в градината, цветята, които надигат пъстри главици и шепнат на странен език. Чуваше как потока, който ромоли зад къщата, поздравява с любовта си младата бяла бреза, а тя се срамува и листенцата ѝ потръпват в диханието на спящия вятър. Виждаше и чуваше вълшебството навсякъде , но то не идваше при него. Минаха повече от три години, откакто падна в скрития кладенец на Седмата луна и счупи ръката си така, че доктор Кастанети се наложи да я отреже почти до рамото, за да го спаси от някаква жълтотръпнеща инфекция. Дни наред след операцията той прекара в сън. Едноръки чудовища го преследваха в подземни реки, вещици го заливаха с горещ катран, самодиви го прилъгваха в плаващи пясъци. Когато най-сетне се събуди, красивото му зелено лице бе с цвета на есенна трева, прегоряло, жълто и сухо. Майка му го завиваше с компреси от лапад, а баща му вареше отвара от зелена хвойна, за да го лекува. Младата сестра от лечебницата пък му носеше дъвка с мента и джинджифил, а момичето от книжарницата, което той само плахо и влюбено поглеждаше, всеки ден оставяше на перваза шепа едри, кървавочервени малини. Така след няколко месеца раната заздравя и зеленото момче си върна тревистия цвят на лицето, но очите му останаха тъжни. Вече не можеше да играе с приятелите си на същите игри и те колкото и да се опитваха да измислят нови, за да го развеселят, той ставаше все по-тъжен и умислен. Един ден просто не излезе от стаята си и колкото и да го викаха момчетата, той остана там през цялото време. Чуваше смеха и закачките им, гласовете на цветните дългокоси момичета, търкалянето на стъклените топчета и скърцането на пясъка под тях. Чуваше всичко и тъгата го задушаваше до сълзи. Повече не пожела да излезе навън и отпращаше момчетата, които го викаха. След време те престанаха да идват и в градината настана тишина. Тогава започна да усеща Вълшебството, в онзи миг преди зората да се пробуди. То идваше, завърташе се през градината, влизаше през прозореца, чукваше го по носа и изчезваше със слънцето. Зеленото момче често сънуваше кладенеца на Седмата луна. За този кладенец в Шарения град се говореха странни неща. Никой не помнеше кога и от кого е изкопан той, но всички се плашеха от него, защото вярваха, че е граница между двата свята и нещо нечестиво се крие на дъното му, което отвежда в подземното царство всеки, дръзнал да наруши покоя на ледената вода, в мига, когато в нея се огледа Седмата луна. Затова в Шарения град всяка пълна луна се отбелязваше на една черна дъска на стената до книжарницата. Щом дойдеше времето за седмото пълнолуние, бащите отрано прибираха децата от дворовете, а след залез, изобщо бе трудно да срещнеш някой из града. По времето, когато зеленото момче падна в кладенеца Седмата луна бе преминала и нищо друго не се случи, освен че то пострада и загуби ръката си. Не помнеше да е попадал в друг свят, но всъщност той не помнеше нищо. Помнеше само как протяга ръка към водата, за да стигне сребърното цвете, което плува по повърхността. Още малко, още съвсем малко и ще го достигне. А после сякаш земята се завъртя и всичко потъна в мрак в замрелите ледени води на кладенеца. Как се бе измъкнал оттам, нито той помнеше, нито някой предполагаше. Намери го баща му, мокър, премръзнал и в несвяст. После дойдоха и страшните сънища. Всеки път различни, но еднакво плашещи. Зеленото момче бягаше от зли вещици и великани, човекоядци и призрачни чудовища. Те го преследваха, дебнеха и измъчваха. Всеки път, щом решаваше да се предаде, силна светлина проблясваше, а в ръката му изгряваше сребърното цвете. Тогава сънят свършваше. Зеленото момче не знаеше какво означава всичко това, то се боеше и искаше никога да не бе поглеждало в кладенеца. Мисълта за сребърното цвете не спираше да се върти в главата му и колкото и да се стараеше да я прогони, тя бе твърде неотстъпчива и завладяваща. Понякога, привечер ставаше нетърпимо натрапчива и зеленото момче излизаше навън, опитвайки се да се разсее. Избираше най-отдалечените улички за скитане, но накрая се озоваваше точно при кладенеца. Спираше, гледаше отстрани и си пожелаваше вълшебството да се върне и ръката му да бъде отново здрава.
Дойде времето на Седмата луна. Книжарят отбеляза деня на дъската рано сутринта. Смъмри строго дъщеря си, която стоеше до него и го гледаше с явна насмешка. За нея и кладенецът, и Седмата луна бяха глупости, измислени от възрастните, за да плашат децата, но единственото, което постигаха е да направят децата само по-любопитни, а себе си по-изплашени. Врътна се и влезе в книжарницата, а цветната ѝ рокля разлюля сънливото утро. По обед в града вече се чувстваше безпокойство. Всички бързаха да приключат работа и да се приберат преди да мръкне. По залез дюкянчетата вече бяха със спуснати кепенци. Последен хлебарят окачи престилката си на вратата и щракна големия катинар. Музикалното магазинче, месарницата и малката сладкарница заспиваха с последните слънчеви лъчи. Градчето притихна в очакване.
Червенокосото момиче затръшна вратата на книжарницата и измърмори нещо весело под вирнатото си носле. „Ала-бала-портокала, луна, кладенец, щуротии. Крийте се като мишки в дупките си!“- нареждаше тя, докато опъваше оранжевите си чорапи над коляното. „ Я, каква си е хубава вечерта! Звездите са си на мястото, лятото се е протегнало и дреме по поляните, а и реката даже се опитва да запее както си може. Кладенец-младенец! Жал ми е само дето Радко, зеленото момче, загуби ръката си. Ама вярно, много ми е жал- продължаваше да си говори полунаглас Марго. Какво ли е видял в тоя стар кладенец и той, че чак да скочи в него? А и как изобщо се е измъкнал оттам?- ядосано ритна едно камъче, което се мотаеше на пътеката. То се изстреля и тупна тихо в тревата. Марго се спря и подръпна смъкналия се чорап на десния си крак. Когато вдигна поглед облещи очи в изненада. Лека- полека, без да се усети тя бе стигнала до кладенеца.
Хладната нощ, кацнала по белите слаби брези, дишаше леко аромата на заспиващите цветя. Звездите блещукаха по ситните камъчета, а луната надничаше като виновен хлапак. Марго пристъпи леко напред. Една жълта жаба се мушна в потъмнелите нощни треви. Марго подскочи и се озова до самия кладенец. Тогава чу, че някой вика, вика нея.
„ Но къде си? Ох, че е тъмна тая нощ! Пуста да опустее!- Марго примижа, опитвайки се да види кой стои в тъмното. Облегна се на стената на кладенеца и тогава го видя. Зеленото момче беше на десетина метра от нея и ѝ махаше да се отдръпне от кладенеца.
„ А, Радко! И теб ли не те свърта вкъщи? Ама защо си такъв уплашен? – Радко не спираше да маха с ръка. – Ето, няма нищо, само дупка с вода! Виж! Тя се обърна и се надвеси над стената. Радко изпищя, но Марго вече не го чуваше. Той крещеше, но не смееше да помръдне. Луната изгря. Изпълзя на високото. Голяма и ярка. Като петно. Марго се надвесваше все повече над стената на кладенеца. Сребърното цвете светеше в лунното сияние. Тя протегна ръка. Близо, съвсем близо е. Само няколко сантиметра и ще го достигне. Стоеше на върха на пръстите си, превита надве над бетонната стена. Радко знаеше, че ако не направи нещо тя ще падне и ще пострада. Трепереше от страх, а краката му тежаха, сякаш бяха от олово. Беше се вцепенил. Не дишаше. Виждаше само как искрят червените ѝ коси в нощта. Червени като малини. Като сърце. Нейното. Знаеше, че тя е много болна и че никой доктор така и не посмя да даде и най-малка надежда за излекуване. Но тя не изглеждаше болна, даже винаги му се бе струвало, че в нея има много повече живот, отколкото у здравите хора. Такава слънчева и цветна бе Марго, усмихната, дръзка и силна. Сърцето му подскачаше всеки път щом видеше цветната ѝ рокля да се полюшва в далечината. Сега тя беше в опасност. Радко не усети как я беше прегърнал и се опитваше да я отдалечи от кладенеца. Твърде късно. Нощта се разтвори и вятърът полудя. Вдигна ги, завъртя ги и ги хвърли в кладенеца. Те потъваха, но водата не ги мокреше, студено не беше, нито пък страшно. Навсякъде падаха цветя- сини, жълти, оранжеви, розови и бели. Ронеше се звезден блясък и посипваше немократа вода. Тогава луната се огледа в нея. Седмата луна.
Утрото изсипваше цвят над Шарения град. Две свраки се караха за стъклено топче. Брезата бе спуснала клони в реката, а водите галеха всеки светъл лист с нежността на пеперуден дъх.
Децата лежаха на тревата до кладенеца. Марго отвори очи и примижа на силното слънце. До нея лежеше Радко. Тя занемя и затърка очи, за да се увери, че не сънува. Ала истина беше, ръката на Радко бе здрава, цяла-целеничка. Тя го докосна плахо. Радко отвори очи. Чувстваше се странно, жив ли беше или бе умрял? Марго седеше до него и му говореше, сочеше му там, където бе ръката му. Той извърна очи и я видя. Не, вероятно съм умрял- шепнеше Радко, трябва да съм умрял. А Марго вече викаше и подскачаше от радост около него. „ Жив си, глупако! Живи сме и двамата! И нова ръка си имаш, даже по-хубава от предната е! Хайде, ставай! Да кажем на всички!
Зеленото момче трепереше от радост, усещаше се лек като перце, щастлив както никога преди. Неговото вълшебство бе дошло. Погледна Марго. Шарената и рокля, оранжевите чорапи, а в косите и блестеше Сребърното цвете. Хванати за ръка, те тръгнаха към града.
След седмица при прегледа на Марго, докторът видя на монитора нейното здраво сърце.
От този ден нататък Седмата луна стана най-обичаният празник в Шарения град. Балони, цветя и конфети покриваха улиците. Музика и танци, лакомства и забавления имаше за всеки. Шареният град празнуваше деня на любовта.
Това, което обаче никой никога не разбра, бе как кладенецът изчезна в деня след вълшебството. Май само зеленото момче знаеше.