автор: ma_gi

И рече Бог:
„Да бъде светлина!”
И светлината затанцува с мрака.
А шепотът на ангелски крила
събуждаше
примамливо очакване.

И затаиха звезден дъх вселените.
И чакаше
притихнало небето.
И с най-божествената си увереност
Бог сложи словото
в ръцете на поета.

А той – поетът
беше пълен с демони.
Събираше ги в тясната си стая
и пиеше отровата на времето
до дъно.
И до отчаяние.

А после плачеше.
Проклинаше съдбата,
орисниците, демоните…
Всичко!
Изтръскваше наопаки душата си
и уморен,
отново я обличаше.

Зашиваше
каквото бе останало
с една почти невидима надежда.
Завиваше
оголените рани
и в думите безмълвно
се оглеждаше.

А думите,
пречистени с олово,
подреждаха се в огнени куплети.
И по-човечни тръгваха си хората –
Бог сложи словото
в ръцете на поета.