автор: zarathustra

Що ли в синевата горе жалиш, къдрокоси скитнико небесен?
С ручейчета бистри от сълзи поливаш крехките тревици!
Онемял простора слуша на валмите тъжната ти песен
и на нея да пригласят в трели подемат птици сладкогласни!
Защо ориса ме Творецо благ,
битник и бохем да бъда в своя полет?!
От далеч да гледам на земята как,
с настъпващата първа бяла пролет,
лицето на кокиче се разтваря в цвят
и от снагата на момиче в младостта,
как израства в топола истинска жена
ослепително красива, пълна с чаромат?!

Ах, как искам ако знаеш Татко мой,
с пръстчета зелени на морава,
нозете на кошута млада нежно да погаля!
Да вдишам дъх на билки в горската дъбрава,
и себе си в този миг, изцяло да забравя!
С хоботчето си малко на пчелица медоносна
на сълзите момини от цветните камбанки,
капчици нектар омаен да отпивам до забрава!
Под искрите на небесните ти клади,
сърцето ми щурците да разпяват!

Защо не ме роди момче Творецо,
и талантлив поет и от мене не направи?!
Та сърцето ми дори и в дните си докрай неверни
от струните на арфа да роди поне красив куплет!
А на цигулката си, с къдрите гарваново черни –
тетива на лък в ръката на маестро,
изумрудените кладенчета под клепките да възпява!
С Духът на Паганини да изсвири в ритъм „Престо“,
на Петте годишни времена небесната соната!


18.04.2017 г.