автор: secret_rose

Има такива моменти - почти самота - на света.
Когато се ражда дете
и когато в Ширнак от куршумена обич
умират безсмъртни момчета.
Или седнал на някоя тухла на сянка
мъж,
който не помни години, съдби,
а плете,
заплита от суха тръстика - мечти и метли,
пъстри кошници,
сълзи рибарски,
ожулени, нежни, момински нозе
и ръце... чак до чуждия бряг на света,
до моята песен...
Той заплита ръце и сърца,
после тръгва по кривия път към дома
и прибира
ситен наръч надежда
в килера на своя живот,
там където отдавна за приказка
никой
ни зло,
ни зора,
ни човек
не поспира.