автор: pavlinag

(На тази, която идва тук)

Няма да позволя
на друга жена
да сади роза на гроба ти,
а пък аз в самота
да разтапям в сълзите си
кубчета слънце;
да присяда на пейката,
а пък аз във калта
с боси стъпки да газя
върху счупено бъдеще.

Нека само си иде тя!
Аз оттук ще изляза,
ще се втурна да мия
с косите разплетени
белотата на камъка,
ще изхвърля цветята й
плановете й ще заровя в земята,
розата ще изтръгна
и ще сложа там моите дарове,
а под пейката като шарена пръчка
ще поставя змия
да я клъвне по глезена
и ще пусна стрелите на слънцето
дето затоплих го
та да влязат в ума й.