автор: tvoiapoznata

Владимир се събуди с невероятно главоболие. Опита се да се изправи. Не успя. Изпсува грубо. Това не му помогна. Не се беше напивал толкова жестоко от младежките си години.
Огледа се внимателно из стаята. Буба, Николай, Иван, Петър, всички се бяха проснали където намерят и спяха тежко.
Да, запоят се беше пренесъл от бара от щаб-квартирите наблизо. Мъжете представляваха жалка картинка.
И всичко това за какво?
Заради огромните виолетови очи на една българка.
По дяволите!
Владимир трябваше да се прибере с нея снощи. А не с бутилката. И защо я остави? От проклета гордост. Огромна мъжка гордост. Роуз успя да го размекне с танца си. И проклетото момиче усети неговата слабост, въпреки алкохола и наркотика, който бе поела.
Това го вбеси.
Да, тя беше опасна и той не трябваше да я подценява. Никога не го правеше, освен един път. И това едва не му коства живота.
На вратата се почука несигурно. Владимир се опита да фиксира погледа си озадачен. Момчетата му реагираха на секундата. Буба скочи рязко. Николай се обърна изправен към вратата,както и другите двама.
Да, бяха добри.
Едно слабо момче се подаде предпазливо от открехнатата врата. Знаеше колко е важно да не прави резки движения. Беше от охраната на Николай. Той промърмори ядосано.
- Дано да е важно. Защото ако не е, ще ти откъсна главата. – Момчето почти не реагира на шефа си. Гледаше притеснено Владимир. Владимир вече знаеше, че се задават проблеми.
- Какво е станало?
- Има съобщение за теб от Майка.
- Какво? – Владимир се изправи бавно и с усилия.
- Роза е изчезнала.
- Какво? – Този път Николай и Буба не се сдържаха. Викнаха в един глас, подивели.
- Тази сутрин Люба се събудила сама в стаята си. Веднага се свързала с Майка.
- По дяволите!
- Мамка му!
- Проклето момиче - Мъжете псуваха един през друг, Владимир само слушаше. Отправи се към барчето, изгълта два аналгина с чаша вода и викна.
- Млъкнете! Буба и Петър! Звънете на хората си по границите. Тя не трябва да напуска Русия. Николай! Връщаш се в България!
- Влад?
- Какво? – Владимир беше рязък, почти викаше. – Къде, според теб, ще отиде, ако напусне границата? В Канада? Без документи за самоличност? Те още имат тайни канали в България. И тези тайни канали ще действат с години. Така че си размърдай задника. Трябваш ми там. – Владимир си пое дъх. – Аз и Иван се захващаме с Турция. Въпреки че, уверен съм, там няма никой да си помръдне и пръста да я защити. Не и с риска да си навлече моя гняв. Нали, Николай?
- Категорично!
- Иване, прати човек на Дениз. Не съм убеден, че няма да помогне на Роуз, ако момичето се докопа до нея.
- Добре.
- До края на седмицата искам българката тук! Ясен ли съм?
- Да! – промърмориха мъжете един през друг.
- И, Буба?
- Да.
- Искам я цяла и непокътната. – Буба присви ядно очи.
- Ти си шефът!
- Не го забравяй и не си изпускай нервите. – Буба не отговори на това.
След половин час в стаята бяха останали само Буба и Владимир. Петър беше излязъл да организира отпътуването им. Бяха мобилизирали момчетата в района. Всички заети с конкретни задачи.
Буба гледаше начумерено пред себе си.
- Мога да я убия. Даваш ли си сметка?
- Давам си – му отвърна Владимир уморено.
- Тя...нямам думи! Може ли да е толкова нагла и толкова глупава? Тя познава ли те изобщо?
- Познава ме отлично, Буба. Не се съмнявай в това.
- Защо тогава те дразни?
- Защото няма какво да губи. И точно, защото ме познава, изпитва ужас от това, да се върне при мен.
- Не ми прилича и грам на ужасена. Аз познавам жените, Влад.
- Не познаваш Роуз. Подцени я. Да не мислиш, че цял живот ще е сломена и съкрушена? Нашият феникс възкръсна, Буба. Предстои ти голямо шоу. Повярвай ми!
- Когато я хванем, заслужава един здрав пердах. В това вярвам!
- Ще ти дам да се разправиш с помощника й. Става ли?
- Това е най-малкото, което мога да направя за теб.
- Но с нея? Аз ще се разправям! – Буба промърмори още една псувня и погледна косо шефа си.
- Дано е толкова добра в леглото, че да си заслужава нервите, Влад. – Владимир се засмя, с което предизвика нов пристъп на болка в главата си.
- Буба! Внимавай с приказките!
- Какво? Какво съм казал? Всеки мъж си има слабост. И ти си мъж. – Владимир се подсмихна вече по-внимателно.
- Заслужава си, Буба! Българката си заслужава всички нерви!
..............................................................................................................................................................
Роуз прекара цяла седмица в една квартира в Русия. Квартирата беше на Водка. Верният й приятел. Момчето, което й обеща, че ще я измъкне от лапите на руската мафия. Роуз вече горчиво съжаляваше, че се бе подала на порива и се съгласи да избяга с него. Не знаеше какво я прихвана. Когато го видя в пет сутринта пред входа й, уплашен,но твърдо решен да я измъкне, тя не можа да устои на изкушението.
Предната нощ Владимир я беше разтърсил повече, отколкото Роуз можеше да понесе. Не и с лабилната психика, която напоследък имаше. Роуз не можеше да живее с този мъж. Той беше достатъчно жесток всеки ден да й напомня за вината. Вината, която я съсипваше. За това, че се беше опитала да го убие. За това, че заради нея, всички нейни близки вече ги няма. Организацията, градена от три поколения, могъща и велика, вече беше минало. Пак заради нея.
Роуз си припомни разговора с водка.
- Роза – беше казал той – Нещо се мъти. Трябва да се махнеш от тук. Още днес Буба ще те отведе от Москва. Буба, Роза! Буба Саракашвили! Не знам какво ще правят с теб, но няма да е добро.
- Водка. Не можеш да ме спасиш от тях.
- Сигурна ли си? Не се притеснявай за мен. Вече имам виза за Америка. И знам, че не си просто барманка. Не ме питай, откъде. Ако ти намеря документи, ще можеш ли да се измъкнеш сама?
- Да.
- Тогава ще ти осигуря документи. И ще съм заминал много, преди Саракашвили да ме надушат. Това успокоява ли те?
- Да.
- Тогава какво чакаш? - Роуз се предаде и тръгна с него.
Сега си даде сметка, че е действала наивно и глупаво. Фалшивите документи щяха да привлекат вниманието на Буба. Мотаеха се вече четири денонощия, а на Саракашвили щеше да му е нужно много по-малко да надуши следата й. Имаха някакъв шанс, ако бяха действали първите 24 часа. Някакъв. Минимален шанс. Вече и това нямаха.
Роуз се опита да обясни всичко това на Водка, но той клатеше глава убеден, че е надхитрил всички. Беше ужасно наивен и ужасно добър. Само Господ знаеше, какви бели му бе навлякла тя със своята глупост.
Защото Роуз беше виновна. Беше непростимо виновна. И си заслужаваше целият гняв на Владимир и копоите му. Само да се разминеше на Водка и Люба. Само за това се молеше...
Роуз влезе изтощена в банята. Остави се топлата вода да се стича по тялото й. Не помогна, не се успокои. Излезе и си облече удобни дънки и черен плетен пуловер, направо върху черния си сутиен. Тръсна глава, все още мокра, и се опита да гледа по-ведро към бъдещето. В края на краищата всичко беше по-добре от това, да е в лапите на Владимир. Съдбата й беше отпуснала малко въздух и тя трябваше да се възползва от това.
Момичето си взе чаша кафе и се загледа през прозореца. В този момент вратата се отвори с трясък. Роуз буквално хвърли чашата на земята и се залепи за прозореца. Сърцето й щеше да изскочи. Загледа се шокирана в неканения гост.
Буба Саракашвили я гледаше студено в очите. Беше подозрително спокоен. Вратата се беше строшила на парчета и сега висеше ужасно неестествено на едната си панта.
- Тръгвай! – Изсъска Саракашвили. Роуз не можеше да мръдне. Кръвта се беше дръпнала от лицето й. Гледаше този подозрително спокоен психопат и не мърдаше.
- Тръгвай! – озъби се той за втори път. Можеше ли да я убие? Владимир не беше тук да я защити, а Буба винаги можеше да пледира моментна невменяемост. И кой щеше да се усъмни? Роуз не искаше да го дразни. Мобилизира малкото останала и воля и се затътри към него.
- По дяволите! – Роуз изпсува паникьосано, когато Буба я притисна в последния момент към почти изпотрошената врата. Една резка се заби в рамото й.
- Не, скъпа – ухили се той – тепърва ще се срещнеш с ада!
Да, тя не се съмняваше в това. Спусна се набързо по стълбите. Знаеше, че Буба я следва плътно. Усещаше го. Когато се озова на входа на сградата, пред нея изникнаха някакви непознати охранители, едри и страшни. Нямаше значение кои и какви бяха, но не се съмняваше кой пазят. Роуз се насочи тромаво към бронирания черен джип пред нея. Стъклата му бяха затъмнени. Беше военен джип.
Тя се изненада, когато Буба се настани до нея, но не реагира. В колата имаше още двама. Зад тях автоматично се залепи втори джип. Роуз се чувстваше като в затвор. Беше свикнала някак си около нея да е само Буба. Толкова голяма охрана я плашеше. Владимир сменяше стратегията си, а това не беше добре. Тя се обърна към буба.
- Ще ме убиеш ли?
- Ще ти се.
- Къде ме водите?
- Не е твоя работа.
- При Владимир ли? – Буба я стисна внезапно за разраненото рамо. Очите и се насълзиха от болка. Но тя не свали поглед от него.
- Това, че обещах на Владимир да те доставя жива, не значи, че трябва да слушам бърборенето ти. Чуваш ли? – Роуз се опита да кимне с глава. Буба не беше доволен и я предупреди. – Не забравяй, че много лесно, без да искам, мога да превъртя. Само за секунда. И да те повредя. После ще си отнеса гнева на Владимир, но ще си заслужава удоволствието. Не го забравяй! Стой си кротка и тиха, докато стигнем. Чу ли ме?
- Да. – Едвам промърмори Роуз.
- А, разбра ли ме?
- Да, по дяволите!
- Брей, тя можела да псува. – Буба пусна момичето така рязко, както я беше хванал. Тя се обърна към прозореца и реши повече да не го дразни. Загледа се навън. Още бяха в Москва, но караха с над 100 км в час. Тя не се съмняваше, че скоро ще напуснат границите на руската столица.
...........................................................................................................................................................
Не. Той не я чакаше. След пет часа изтощителен преход. Без да спрат нито веднъж. Най-накрая се озоваха в малко имение, неизвестно къде, пълно с охрана. Буба лично я откара в някакъв апартамент и я заключи там. Без да пророни и дума, но вече беше изнервен. Спокойствието бавно отстъпваше на лудостта му и Роуз се зарадва, че най-накрая се отърва поне от неговата компания.
Роуз се огледа. Апартаментът беше великолепен. Обзаведен с лукс. Ненатрапчив и изключително скъп. Целият беше в кралско синьо. Пердетата бяха спуснати по огромните прозорци, които описваха три от стените на просторното студио. Роуз се отправи към един от прозорците и повдигна пердето. Гледаше към вътрешен двор в началото на лятото. Забеляза охранители навсякъде.
Заоглежда се отново из апартамента. В единия край имаше широки стълби, които отвеждаха към едно второ ниво. Спалнята и банята, без съмнение. Роуз се запъти натам. След половин ден, прекаран в път и напрежение имаше нужда от душ. Оказа се права. Банята, в която влезе беше великолепна, цялата в гранит. Да, освен всичко друго, беше заредена и с дамски принадлежности. Предназначени за нея? Роуз изтръпна. Колко точно очаквана гостенка беше? Владимир, както винаги се беше погрижил и за най-дребния детайл.
Роуз се потопи в ароматната вана и се опита да се отпусне. След половин час се измъкна от вече студената вода с нежелание. Загърна се с огромен черен халат и се спусна отново към хола. Тя се настани спокойно на дивана по средата на помещението, пусна си телевизора и...заспа.
Събуди се от натрапчивото усещане, че не е сама. Стегна се, още преди да е отворила очи, след това погледна предпазливо натрапника. Не се беше объркала. Владимир седеше на сантиметри от лицето й, замръзнал в своята неподвижност и я гледаше замислено. Заговори с ясен и тих глас, преди тя да е успяла да реагира.
- Ти си единственият човек, който може да спи при тези обстоятелства. Даваш ли си сметка, Роза? – Тя не можа да различи по тона му ядосан ли беше, или огорчен. Нищо. Никакви емоции. Владимир беше като стена.
- Кой ти помогна? – Рязката смяна на темата я изтръгна от вцепенението й и я хвърли в шок. Тя се изправи рязко на дивана, само за да се озове още по-близо до Владимир. Залитна назад, но той я задържа за раменете с двете си ръце.
- Кой, Роуз?
- Не! – Роуз го умоляваше. – Моля те. Недей! Аз съм виновна.
- О, виновна си. И още как. Въвлече съвсем невинен човек с ясното съзнание какви ще са последствията за него.
- Влад. Нищо не съм казала. Остави го!
- Виждаш ли? – Владимир я пусна на дивана и се изправи рязко. Тръгна към барплота, като продължаваше да обяснява. – обещах на Буба, че ще има възмездие. И Буба заслужава такова. Направи го на глупак, скъпа. А Буба не прощава лесно.
- Влад! – Роуз почти проплака. – Нали съм тук? Буба може да поиска каквото и да е от теб. Но не мога да натопя момчето.
- Много си щедра, наистина. Щеше ми се и аз да съм като теб. Но не мога да те търгувам с такава лекота, момиче. За жалост, вече е очевидно за всички, че си ми слабост. – Владимир се върна при нея и и подаде чаша с вода. Роуз я пое, но ръцете й трепереха.
В този момент на вратата се почука. Непознат мъж надникна предпазливо. Владимир остави Роуз и се доближи до непознатия. Размениха си няколко реплики и мъжът изчезна. В същото време, в стаята безцеремонно нахлу Буба, арогантен и кисел, както всякога. Изобщо не обърна внимание на Роуз. Гледаше Владимир. Хвърли му някакви документи и попита.
- Нека аз се заема!
- Добре. Щом искаш!
- Искам! – Буба хвърли многозначителен поглед на Роуз, тя беше все още с халата на Владимир, свита в голямото канапе, едвам дишаща. Владимир изсъска.
- Изчезвай! – Буба го изгледа арогантно в очите и му хвърли нагла усмивка, преди да се скрие зад вратата.
Отново останаха сами. Роуз вече знаеше какво е станало. Искаше да заплаче. Скоро щеше да се срине, усещаше го. Владимир не повдигна повече въпроса. Изчака я да изпие водата, даде и някакво хапче. Сигурно беше транквилант. Не и пукаше. Той седна на стола до нея, като не спираше да я съзерцава. Роуз накрая се осмели да попита.
- Ще го оставите ли жив?
- Не знам. – Владимир беше искрен.
- Нямаш ли достатъчно власт, да се наложиш над звяр, като Буба. – Глупаво, Роуз реагира много глупаво и емоционално. Владимир се усмихна.
- Точно, защото не му се налагам за всичко, имам такава власт над него.
- Да – Роуз въздъхна – Винаги си познавал хората, Влад. – Роуз се унасяше. Беше изтощена до болка. От всичко. Владимир продължаваше да я гледа с поглед, в който не можеше да проникне. Роуз се почувства по-самотна от всякога. Пред нея стоеше непознат човек. Човек, който можеше да си играе с психиката на жертвата си и то с години. Владимир можеше да е жесток. Толкова по-жесток от другите. Буба беше ангел пред тази стаена ярост, пред изобретателният му и жесток ум. Владимир знаеше как да разтърси Роуз и това я ужасяваше повече от всичко, защото той я познаваше. Знаеше точно колко можеше да понесе. И беше способен да я докара до ръба на лудостта, стига да пожелаеше.
Роуз се разтрепери и се разплака. Беше вече неспособна да се овладее. Погледна ръцете си. Трепереха. Цялото и тяло се тресеше в леки, болезнени конвулсии. Погледна отчаяно Владимир
- Какво ми даде?
- Успокоително, Роуз.
- Какво ми е? – Проплака тя.
- В шок си. – Да, може и да беше прав. Не можеше да мисли точно за това в момента. Не можеше да мисли за нищо. Искаше да спи. Да не се събуди никога повече...
...................................................................................................................................................................
Следващите седмици бяха същите. Роуз не смееше да излезе от апартамента. По цял ден стоеше и гледаше телевизия. Владимир не и пречеше, напротив. Не обръщаше никакво внимание на момичето. Сякаш го устройваше факта, че Роуз бездейства. А тя бездействаше. Ден след ден не правеше нищо. Това, бездействието и липсата на каквато и да е комуникация я изнервяше до крайност. Ако Владимир я изпитваше, то той се справяше много добре. Роуз скоро щеше да изтърве контрола върху себе си.
Днес отново беше сама. След като преподреди два пъти апартамента, прелисти поне десет книги и смени двадесет TV канала, тя се озова пред прозореца с чаша кафе, поредното. И отново се загледа към двора. Владимир беше там. Това я подразни. Роуз се зачуди как може да трае Буба и сума ти непознати с месеци без да реагира. А Владимир? Самото присъствие на Владимир беше достатъчно да изкара момичето извън контрол.
Роуз се ядоса на себе си и реши да излезе навън. Опита се да отвори вратата. Беше отключена. Разбира се, че щеше да бъде. Никой не беше ограничил пряко разходките на Роуз, стига да са в рамките на имението. Тя сама си беше наложила изолацията.
Сега се спусна по стълбите към двора, огрян от слънцето. Вече беше лято и Роуз жадуваше повече от всякога за Турция и плажовете и. Беше толкова замаяна, че на входа едва не се сблъска с Буба. Той и се усмихна сухо.
- Я, Пепеляшка реши да излезе.
- Майната ти! – не му остана длъжна Роуз.
- И Пепеляшка псува все повече.
- Пусни ме да изляза! – момичето не можеше да мине през него, не и ако той не отстъпеше.Буба беше як като стена и определено се наслаждаваше на моментната и слабост. А тя го мразеше най-откровено.
Тъй като не можеше да се пребори с Владимир, Роуз беше напълно способна да насочи яростта си към Буба. А и наистина не знаеше защо той още се мотаеше тук. Нямаше ли си друга работа? Като например да мъчи някоя жертва?
Буба накрая се смили над нея и и направи театрален жест да се маха навън. Роуз излезе вече по-спокойно. Слънцето я заслепи. Даваше си сметка колко бледа и чувствителна бе кожата и. Но за това не беше виновна тя.
Роуз застана сковано в малката градинка, по средата на огромния двор. Владимир я забеляза веднага. И не само той. Малката нимфа привлече вниманието на всички мъже в градината, а те не бяха малко. Роуз имаше чувството, че е във военен лагер. Всички стояха тук съвсем не на място сред невероятната и живописна лятна градина на имението. Но това беше решение на Владимир и тя пренебрегна погледите на всички, като се загледа в близкия фонтан.
Момичето се чувстваше леко замаяно. Владимир беше прекъснал разговора със събеседника си и вече бавно доближаваше Роуз. Изправи се пред нея и я погледна в очите.
- Вече си готова да излезеш навън?
- Стоя половин месец в апартамента ти. По средата на лятото. Да, вече съм готова да изляза навън.
- А готова ли си да спреш сънотворните? – Опа! Това беше удар под кръста. Роуз не знаеше как да отговори на този директен въпрос. Преглътна трудно и промърмори.
- Това, второто по-скоро не!
- Ще се наложи. Дадох ти достатъчно време да си стъпиш на краката. Какво искаш да правиш? – Този въпрос не беше очаквала, но беше толкова изтощена психически, че не желаеше да се заяжда.
- Ако ще ми спираш сънотворните, ще се нуждая от по-сериозно физическо натоварване. – Владимир се замисли като отмести поглед от нея и се загледа в хората си.
- Искаш да започнеш да тренираш отново?
- Да. – Отново тишина. Владимир се замисляше над думите й. Роуз се изнерви. Мислеше прекалено много. Накрая той отстъпи.
- Ще тренираш, но само с мен. Ясен ли съм?
- Кристално.
- И още нещо.
- Какво?
- Не съм ти поставял никакви ограничения, освен това, да не напускаш границите на имението. Възползвай се от това и не се инати повече.
- Сякаш имам какво да правя. – Владимир се усмихна, прегърна я през рамо и я застави деликатно да се поразходи с него.
- Можеш да опознаеш новия си дом.
- Това не е моя дом. – промърмори Роуз.
- Сама прецени как да го наричаш. Дом или затвор? На мен ми е все едно. Но последствията ще са изцяло за твоя сметка.
- Знам. Просто в момента не мога да реагирам.
- Имаш време.
- Не, нямам. Не разполагам вече нито с времето си, нито с живота си. – Владимир се засмя неочаквано топло.
- Роуз, казвал съм ти и преди. Не си добра в мелодрамите. Не използвай този похват, мила. Истината е, че преди години сама взе решение в каква насока ще се развие животът ти. Или греша?
- Направих необходимата жертва.
- Жертва свободата си. Но дали беше необходимо? Това е спорен въпрос.
- Ти не ми остави избор.
- Факт е, че винаги си имала такъв. Дори и аз, в цялата си злоба и арогантност, не съм имал намерение да унищожа тотално наследството ти. Ти буквално ме принуди да го направя Роза. За краха на Лори можеш да виниш само себе си.
- Знаеш за какво се виня.
- Не. Всъщност не знам за какво. За това, че се наложи да стреляш по мен, или за това, че не успя да ме убиеш.
- Ще си спестя отговора на този въпрос. За да не ме обвиниш пак, че изпадам в мелодрама. – Владимир се засмя искрено. Целуна Роуз братски по главата и отвърна.
- Браво, момиче. Започваш да ми харесваш вече.
Владимир и Роуз продължиха разходката си мълчаливо. Тя успя да се отпусне. Можеше да си позволи този малък лукс до следващата му психо-атака. Момичето реши да се възползва от доброто му настроение и го нападна с въпроси.
- Аз единствена жена ли съм тук?
- Определено.
- А чистачки, готвачки?
- Не. Само мъже.
- А Буба?
- Какво за Буба?
- До кога ще се мотае в имението?
- Докато не изникне нещо важно и изискващо вниманието му. Той обича да се мотае в имението. – Натърти Владимир.
- Трябва да си наясно, че ще го нападна. Рано или късно. Не ми е един от любимците. – Владимир се усмихна чаровно.
- Да, мисля, че съм наясно с това. Ще те оставя сама да се справяш с него. Това ще те удовлетвори ли? – Роуз го изгледа учудено.
- Повече от всичко. – Владимир продължаваше да се усмихва.
- Ще те помоля, обаче, да бъдеш по-предпазлива с него. Сериозно си загубила тренинг.
- Не съм казала, че ще го нападам.
- Знам, че ще го нападнеш. И той го знае. Имате стари сметки за оправяне. – На Роуз не и хареса това, че Владимир е разчел намеренията и. Вкисна се и не направи труд да прикрие емоциите си.
- Той пък какво има да оправя. Да му и тъмничаря скапан.
- Изтърва те на два пъти. Забрави ли? Това е наранило мъжката му чест. Трябва да повярваш вече, че Буба е много лоялен към мен.
- Значи знаеш за опита за изнасилване?
- Роза! Вадиш си странни заключения за отношенията с подчинените ми.
- Не съм казала, че ще скрие нещо от теб...
- ...намекна го.
- Може да е било съвсем неволно. – Владимир поклати недоволно глава.
- Не си играй игрички с мен, момиче. Много над твоето ниво съм!
- Е, в това две мнения няма. Но с Буба мога да се справя.
- Стига да не се стигне до физически сблъсък...ако ще го нападаш, смятам повече да не те предпазвам от него.
- Ти сега пазиш ли ме? – Владимир повдигна едната си вежда многозначително.
- Мислиш, че си в състояние сама да се пазиш?
- Мислех си, че вече няма нужда от това. В края на краищата постигна своето. Тук съм. Сама съм. И определено нямам никакъв изход.
- В това не съм съвсем убеден.
- Така ли?
- Ти, малката, си склонна да действаш против всяка логика и срещу всички възможни природни закони. Би потъпкала и най-разумния съвет, който ти дадат, ако решиш, че не ти изнася. Твоята арогантност е уникална. Буба може само да се учи от теб.
- А сега кой драматизира? – Владимир се засмя.
- Аз съм се научил от самия опит с теб. Имах късмета да те опозная от ранна възраст, но това не ти попречи да ме изненадаш с изстрел в гърба. Как мислиш? Драматизирам ли? – Роуз се учуди на спокойния му тон. Нямаше емоция, нямаше злоба, нямаше гняв в него. Не можеше да е толкова добър артист. Тя се спря и го погледна невярващо в очите.
- Простил си ми! – Каза го тихо като въздишка. Владимир отвърна на погледа и. Неговите очи бяха топли, светло кафяви, като кехлибар. И я омагьосваха.
- Никога не е имало какво да ти прощавам, Роуз. Постъпи така, както се очакваше от теб. Моя беше грешката, че те пренебрегнах като пряка заплаха. За това си жива. За това си при мен.
- И въпреки това погуби всички, които обичах. – Владимир замълча, колкото да формулира точно отговора си. Изрече твърдо, без злоба.
- Ти си силен противник, Лори. Мина границите и се провали. Да, наказанието ти беше жестоко и отмъщението беше на лична основа. Но като нападаш толкова сериозен противник, трябва да си готова да платиш сериозна цена. Дори и да бях умрял, щеше да се изправиш пред армия от мои последователи. Това не можа ли да съобразиш? Или беше прекалено заслепена от злоба?
- От страх бях заслепена, не от злоба...
- Както и да е. Кажи ми какви бяха мотивите ти, защото не вярвам да си постъпила толкова глупаво и да си ме подценила като стратег и ръководител.
- Не те подцених. Знаех, че ще има последствия, Владимир. Знаех, че предизвиквам нова война в района. Знаех също така и че Троицата са в разцвета на мощта си. Те щяха да потопят Русия в кръв и щяха да оцелеят...Само ако Сергей останеше жив...
- Разбира се. И двамата го знаехме. Значи наистина си планирала да натиснеш спусъка? Не е било спонтанна реакция?
- Кога съм реагирала спонтанно?
- Никога! – Владимир вече говореше разсеяно. Нещо го мъчеше и Роуз виждаше как вниманието му е разконцентрирано. Изведнъж той замръзна.
- Те? – Владимир изгледа момичето озадачено. Сякаш сега осъзнаваше нещо, което му бе убегнало. – Те! А къде беше ти в плановете си, момиче?
- Щях да съм първата, която Николай да убие след твоята смърт. – Владимир стоеше все още замръзнал и загледан в нея. Роуз можеше да види как той постепенно изстива все повече. Държеше я здраво за раменете, сякаш тя можеше да се стопи пред погледа му. Накрая със студен глас и просъска.
- Искала си да умреш. – Тя не можеше да го разбере.
- Аз все още искам да умра.
- По дяволите! – Владимир беше вече сериозно ядосан. Роуз се стресна. Беше го признала за най-стабилния човек, когото познаваше. И не разбираше какво го е разстроило в момента.
- И въпреки това си грабнала пистолета?
- Да, за да застрелям теб! – Натърти Роуз. – За Бога, Влад. Трябваше да убия мъжът, когото обичам. Аз трябваше да умра там с теб! До теб! За какво чудовище ме мислиш изобщо? – Владимир не я чуваше. Стисна още по-силно раменете и и просъска.
- Никога! Никога повече не искам да чувам, че си планирала собствената си смърт. Чу ли ме? – Владимир не беше просто ядосан, беше побеснял. Роуз си даде сметка едва сега какво му беше казала и колко много той държи на живота и. Беше готов да срине цяла държава, но не беше готов да се прости с нея. Роуз се върна в едно друго време, в което Лилия Лори, собствената и майка, и обясняваше, че Владимир е единствения мъж за Роуз.
Владимир не и позволи да се отнася в спомени. Кресна и още по-силно.
- Чу ли ме какво ти казвам? – Разтресе я толкова грубо, че тя побесня.
- Чух те, по дяволите! Чух поредната ти заповед. Да беше помислил за това, когато убиваше хората ми, или не, по-добре, когато ме остави в неведение през тези дълги шест години. Ако не беше Дениз...Знаеш ли колко близо бях до смъртта? Знаеш ли?
- Ти, проклета неблагодарнице! Имаше всичко на този свят. Цял живот минаваше между капките, незасегната от враговете си, защитена...аз ти бях враг и те обичах, и ти го знаеше, всички го знаехте...Пазехме те колкото можем. Решенията ни бяха съобразени с твоя мироглед за добро и лошо. Харизмата ти ме ужасяваше и не можех без теб. А ти? Кой ти дава право да решаваш кога да прекратиш живота си? Кой, по дяволите?
- Аз...
- ...ти си се побъркала, ако си мислиш, че животът ти не е ценен. Ти трябва да цениш този живот. Заради баща си, заради Лори.
- Няма вече Лори! Заради теб вече няма Лори! – Роуз викна като откачена и все пак не можеше да надвика Владимир. За първи път го виждаше толкова побеснял, но нямаше да му се даде. Издиша въздуха от дробовете си и изсъска с леден глас.
- Лия Лори е още жива. Време е да приключиш и с нея! – Плесницата, която получи беше заслужена и не я изненада. Владимир не се ядоса на това, че употреби старото си име. Ядоса се на това, че малката успя да се овладее по-бързо от него. Сега той я погледна с леден поглед. Изчака я да се свести и просъска.
- Лия Лори може да е още жива, но е под моя власт. И ти обещавам. Не. Кълна ти се. Скоро ще те притисна така силно, че ще ме молиш на колене да те оставя да дишаш! Щом собственият ти живот има толкова малко значение за теб, самата, ще намеря нещо, което да е по-ценно от него! – „Няма вече такова нещо, глупако” Роуз си го помисли, докато гледаше мъжът да се отдалечава от нея, все още бесен.
Даде си малко време да се успокои. И се заоглежда. Не остана учудена, когато видя двама-трима охранители около себе си. Всичките до един притеснени и тотално озадачени. Бас хващаше, че не бяха виждали шефа си в такава светлина. Това, до някъде и донесе някакво злорадо удовлетворение. Сега тези хора щяха да знаят с кого си имат работа. Ако си мислеха, че Роуз е поредната метреса на господаря им? Чакаше ги голяма изненада. Е, изненада сполетя и нея, когато видя Буба да я пресреща на алеята.
- Какво си му направила?
- Гледай си работата. – Буба пренебрегна отговора и и се спря на сантиметри от лицето и.
- Какво ми направи, по дяволите? – Не беше бесен, не беше ядосан дори. Просто умираше от любопитство.
- Поговорихме си. Това е.
- Това било. До кога ще го тормозиш?
- Не го тормозя.
- Ти си змия, а не жена!
- Аз съм затворник. Забрави ли?
- Не на мен тия. Иска ми се да ти покажа наистина как се отнасяме със затворниците.
- Ами покажи ми. Какво те спира? Шефът ти?
- Шефът ми профуча през мен като фурия, запали джипа и запраши нанякъде. Сам. – Буба се замисли. – На твое място бих се попритеснил за последствията от този ваш разговор. Но не и ти, нали? Може ли да си такова зло, наистина?
- Зло? – Роуз беше толкова учудена, че дори не можа да се ядоса. – Той ме съсипа, за Бога! Но ти няма как да ме разбереш, нали? Защото не ме познаваш.
- Започвам да те опознавам. И съм убеден, че си тотална напаст.
- Ами пусни ме да си замина. Хвърли ме в пустинята...
- ...няма да оцелееш...
- ...не искам да оцелявам...
- Това ли било? Ще се самоубиваш?
- Ти луд ли си? – Да, наистина, това бе най-лудата констатация, която бе чувала. Сега започна да разбира Владимир. Роуз беше толкова изнервена, че не се сдържа. Засмя се истерично. От все сърце. Беше и се натрупало толкова много, че сега не можеше да спре да се смее. Даваше си сметка, че не постъпва много нормално. Седна на земята като продължаваше да се подсмихва. Буба приклекна до нея. Изчака я още малко и съвсем сериозно попита.
- Успокои ли се вече? – Роуз избърса сълзите си.
- Да! Успокоих се.
- Какво направи на Влад?
- По дяволите, Буба! Не изпускаш нищо.
- Е? Ще отговориш ли на въпроса ми?
- Нищо.
- Какво „Нищо”?
- Нищо! – Повтори Роуз. – Нищо не съм му направила. Сам се сети за подробност около опита ми да го убия. И се нахвърли върху мен. – Буба я изгледа за един дълъг миг, озадачен и безпомощен.
- Ти си ужасна.
- Чух го вече достатъчно. – Роуз прозвуча уморено. Толкова уморена, че Буба още повече се обърка.
- Не, не си ужасна. Но ще си ми трън в задника. Нали го знаеш?
- Да, бих казала, че любовта ни е взаимна.
- Не си правя шега. Не съм като брат ми.
- Николай?
- Не знаеш ли? Той ти е новият ангел-пазител. Беше готов да ме изяде с парцалите, заради насинената ти физиономия. Този мъж може да е брилянтен пълководец, но с жените го няма никакъв.
- Не искам никой да ме пази.
- Не. Ти не искаш. Но все така се случва. Нали? – Буба я гледаше упорито, все едно се опитваше да я разчете, а не можеше.
- Да, все така се случва. На това му викат харизма.
- И аз чух някаква подобна глупост. А дали само с харизма се оправяш? – Роуз погледна Буба с интерес.
- Какво искаш да кажеш?
- Ако си излязла от школата на Владимир? Трябва и да си добър боец, като него?
- Не – Роуз заклати глава вече развеселена – Няма да ти доставя това удоволствие. Забранено ми е да се бия с друг, освен с шефа ти.
- Значи все пак ще те тренира отново?
- Да. И само той.
- Жалко. Исках да те набия. За всичките главоболия, които ми причини.
- Повярвай ми. Спестих ти доста. Защото бях малко отчаяна, нали се сещаш?
- Да. Започвам да разбирам какъв късметлия съм бил. Ще слезеш ли да вечеряш с нас? Подозирам, че Владимир няма да се върне скоро, за да ти прави компания.
- Не, благодаря. Предпочитам да остана сама.
- Като пожелаеш. – Буба я остави с галантен поклон и се отдалечи бързо, като дива котка.