автор: pavlinag

Винаги, когато се възгордея, става така -
със ехиден юмрук по зъбите ме удря животът,
на паважа на колене и със кръв от устата
аз си спомням, че в него е и хлябът, и ножът.

Винаги след това си повтарям: "Помни!
Смирение му е цаката!" Но това май го помня
само докато боли и не е измита кръвта от паважа.

Винаги, когато забравя, че любовта ти е дар,
нещо ангелски крехко, като порцеланова чашка,
със замах, от който тишината боли,
на ситна сол раздробявам и разпилявам с въздишка юнашка.

И иди, че гони присмехулния вятър,
който сее навред песъчинки!
Помни! Най-смирено моли да намериш
достатъчно здраво лепило,
за да слепиш счупените половинки!