автор: tata_f1989

Бавно се топяха ледовете в средата на март. Реките се размърдваха под коравите ледове, пречупваха ги. Врабчетата излитаха от своите гнезда, кокичетата и минзухарите се усмихваха на света, който ги заобикаляше. Учудено гледаха пространството наоколо и не знаеха къде са, как са се появили тук, не помнеха от какво са се появили.
В ранната пролет аз излязох да се разходя наоколо и да подишам свежия въздух , който Южнякът довяваше.
В ранното пролетно утро,всичко се будеше,слънцето се смееше и надничаше иззад облаците. С нежна светлина то осветяваше и затопляше премръзналата земя. Катеричките една по една изскачаха от хралупите си , и с хитри и весели очи оглеждаха наоколо дали ги дебне опасност,или всичко е спокойно. Като се увериха,че всичко е наред заподскачаха около дърветата и се впуснаха във весела игра. Птиците събудени от слънчевите лъчи,се къпеха в росата върху поникналата свежа трева. На слънцето проблясваха синьо-зелените телца на някои бръмбари.
Светът се събуждаше след дългата и студена зима. Разхождайки се,аз минавах покрай полетата,където ранобудни селяни оряха своите ниви. Малки момчета и момичета играеха Народна топка пред къщата на Живко.
Живко сам се грижеше за себе си,понеже родителите му бяха заминали на гурбет в чужбина,а дядо му и баба му,отдавна се бяха преселили на Оня свят. Той беше единствено дете,нямаше братя и сестри,но не беше егоист.Цялата любов,която беше в 10-годишния Живко,той я даваше на своята малка градинка и неговия верен приятел,кучето Джоро,което неотлъчно беше до него.
Селото, в което живееше Живко се казваше Лавандула.Всички деца обичаха Жика,защото има разказваше много весели истории. Всяко дете искаше да бъде като него. Любимата история на малчуганите беше за лова на зайци, в която се разказваше как Джоро хванала заека за опашката и как зайчето избягало невредимо. Като слушаха тази история,децата изпопадваха от смях по земята.
Всички мислеха,че Живко е най - щастливото момче на света, но не бяха прави. Родителите му много му липсваха,но той не се предаваше,а продължаваше напред. За него нямаше празници. Всичко беше работа. Сам поддържаше цялата къща,сам правеше ремонтите,сам гледаше животните. Вечер се прибираше скапан от работа,хапваше нещо набързо и лягаше да почива,но сън не го ловеше,защото планираше работата си за следващия ден. Много малко спеше, хранеше се недостатъчно и един ден се разболя. Нямаше кой да се погрижи за него. Легна и заплака. Плака цялата нощ,нищо не беше в състояние да го развесели,дори неговият верен Джоро. Живко плачеше за родителите си.
- О,Джоро, помогни ми - ридаеше той. Вече не издържам,повече не мога, не ми се живее, омръзна ми всичко! Кажи ми, за какво да се грижа за тази къща и градина като никога никой няма да дойде при мен. Обречен съм да бъда сам! Без приятели,без близки,без семейство. Всичко е безсмислено,Джоро,всичко!
Живко дълго плака. Най - накрая заспа, но сънят му не беше спокоен. Гореше в треска,бълнуваше, а Джоро неотменно седеше до леглото на болния си другар.
На следващия ден,децата отново дойдоха до къщата на Живко,но се учудиха,че техният любимец не е навън. Викаха го по име,хлопаха по портата, но никой не се обади. Децата се чудеха какво става.Чакаха още малко,но като никой не се показа си тръгнаха с натегнали от мъка сърца,сякаш предчувстваха , че нещо не е наред.
На следващия ден дойдоха отново,но пак нищо.
На третия ден, когато пак никой не се обади Борето каза:
-Петьо,би ли ми помогнал да скоча вътре? Нисък съм и трябва някой да ме вдигне,за да вляза през оградата. Хайде,моля те вдигни ме, понеже си най-силен от всички.
Петьо се отзова веднага на молбата на Боби. Вдигна го и Боби скочи вътре. Стигна до вратата на Живко и почука. Джоро излая три пъти. Борко отвори вратата. Тя не беше заключена. Жиката никога не заключваше,защото не се притесняваше,че някой ще влезе и ще го обере, а и той нямаше нищо ценно в тази къща. Боби влезе в дома на Жиката и заговори:
- Здравей,приятелю! Как си? От много време не съм те чувал и виждал. - Отговор не последва. Боби се изплаши още повече. Излезе и викна другите момчета. Те влязоха. Отидоха в стаята на Живко да видят там ли е. Видяха го,че спи и е бледен. Децата почнаха да си говорят докато Живко не се събуди. Щом отвори очи и ги видя,той се усмихна и каза:
- Здравейте, момчета! Какво ви води насам?
Нико отговори:
- Дойдохме да те видим,защото се изплашихме за тебе. Няколко дена подред идвахме,за да те видим, но теб те нямаше в градината. Изплашихме се,че ти се е случило нещо и влязохме да те видим.Кучето ти ни посрещна.
- Благодаря,че сте се сетили за мен. Аз съм болен, но няма кой да ми вземе лекарства и да викне лекар, а аз не съм в състояние да излизам.
Борко събра момчетата на съвет и разпредели задачи. Нико и Виктор отидоха да викнат лекар, а Петьо и Милко останаха с Живко, Борко и Митко се хванаха да оправят дома и градината, а Джоро остана на пост пред вратата.
След около час,момчетата се върнаха с лекарят. Докторът прегледа Живко,постави му диагноза и му изписа лекарства. Веднага децата отидоха и взеха всичко. След няколко дена Живко беше на крака и всичко си беше както преди.
Живко събра компанията си и каза:
- Благодаря,приятели! Ако не бяхте вие,не знам какво щях да правя.Как да ви се отблагодаря? Момчетата в един глас казаха:
- Няма нужда да ни благодариш! Ти си ни приятел и това е достатъчно. Обичаме те , Жика и винаги ще сме до теб!
След това се събраха в дома на Живко и отпразнуваха оздравяването му.