автор: marisiema

Боже, пак мина годината!
Вече назад е, история...
Сядам пред спомена, живия,
стиснала в скута живота си.

Тичат нахални, немеещи,
кратки, годините бедни,
скършили женските плещи,
мъдрят се - седем до седем...

Времето сръчно изплете
ситно и гъсто лицето.
Погледът мътен е, сведен.
Леко треперят ръцете.

Вече мигът е преломен
в моя път - твърд и неравен.
Слизам полека надолу
с болка в нозете сковани.

Радост, беди! Преживявах!
Дълги са нощи безсънни!
Видимо с тях остарявах.
Вече поемам към дъното...

Пориви, болка, надежда -
бурята в мене не стихна.
Топла сълза се процежда,
тихо, неволно въздишам.

А пък денят все е хубав!
Този свят бърза, живее!
Горе звездите танцуват,
слънцето мое, небето!

Боже, вълнувам се, дишам!
Буйно сърцето пулсира!
Колко неща не познавам!
Колко все още обичам!...