автор: apostola

Зад мойте думи аз стоя
и задни мисли не кроя.
На мравчицата правя път,
водица нося й във съд.
И цвете нося на ревер
и кон си яздя в кариер.
От умните си вземам ум,
не вдигам много, много шум.
На умния му ставам гост,
а с простия се правя прост.
На дръпнат някакъв нахал
разбирам неговия хал
и му съчувствам аз докрай,
че няма той да види Рай.
И с усета на тънък чар
в сърцата ставам аз ключар.
Жените дават ключа свой
да влизам в техния покой.
На този и на онзи свят
ще се държа, като излят.
Приличам малко на бохем,
но не съвсем, но не съвсем...