Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Lombardi
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13996

Онлайн са:
Анонимни: 391
ХуЛитери: 0
Всичко: 391

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаТодур Гърбето
раздел: Разкази
автор: ASTERI

Откакто се помнеше, все с него си правеха джумбиш. Първом се криеше в бъзака зад герана, захлупваше се по очи и плачеше. Плачеше, докато в ушите му заглъхнат крясъците на акраните му. Плачеше, докато влагата на земята се омесеше със сълзите му и чак тогава чуваше песента на чучулигите.
Облягаше се на камъка до герана и започваше да говори с тишината. Само тишината не му се подиграваше. Само тя го слушаше било до пладне, било до икиндия, било докато месецът се покаже над чуките. Чак тогаз си отиваше Тодур. Отваряше портичката, минаваше между игликите и шибоите в китната градинка, спираше се под нацъфтялата круша, поемаше дъх и влизаше в одаята. Майка му ставаше от малкото миндерче, оставяше хурката и вретеното, и без да го запита нещо, слагаше парче сирене, хляб и лук на отърканата синия. Не го питаше тя, ама и той не и казваше. Със сърцето си улавяше каква мъка пие душата й и как всеки божи ден, очите й се смаляваха от безсилие и заприлчваха босиляково семе. Когато го присланяше в скута си и плъзнеше ръката си по гърбето му, тогава чуваше кръвта й, която се оцеждаше незнайно в кои дълбини и сякаш му искаше прошка. Сякаш с топлината на малката си напукана длан, майчицата му искаше да го предпази от лошотията на хората. А тя – не беше малко. Нямаше край, нямаше спиране. Като жлъчка се разливаше наоколо и вгорчаваше даже напукалата пролет.
Хортуваха селяните, нямаха спира. Хортуваха, ама Тодур не ги чуваше. Те хортуваха как баща му е бил и той с гърбушка, нисък и пияница. Хортуваха, как паднал пиян в Янтра и се удавал, ама майка му - друго му думаше и той на нея вярваше. Обичаше да слуша, когато тя, облегната на джамала, заразправя с кавален глас какъв е бил баща му: ,,Не чувай, хората синко. Хората сеири търсят. С чуждата болка приказки си правят, ма ти не ги чувай! Татко ти, Бог да го прости, имаше медено сърце. На свои и чужди от тази сладост раздаваше. Може да е имал гърбушка, ама напето ходеше и по-висок от всички ергени беше, че високо гледаше. Гледаше на хората в очите чедо, а там, най-трудно се гледа. Все едно в душите да гледаш. Не всеки го може сине. Не всеки го може. Само който чиста душа има, само той може да гледа в очите на другите. Думат, че бил пиян... Думат! Тогава, кога преля Янтра, само някой пиян можеше да влезе в мътните, луди води, за да спаси на Цена Минковата децата. Как ги беше повлякла реката! Ах, ах! Голям курбан щеше да вземе. Ако не беше татко ти сине – Цена в черно щеше да ходи. И знаеше татко ти, че който влезе в реката – няма жив да излезе. И се съблече по риза, уми си очите, пи глътка първак, целуна ни сине и това беше... Дечицата спаси, а за него си нямаше сила. Сега викат, че бил пиян... щото ги е срам, затова така хортуват. И ти, чедо, като баща си да бъдеш. Все нагоре да гледаш. Хубостта на хората не се вижда, тя се усеща. Всеки носи мъка в душата си и затова са лоши, но ти синко, търси светлината им и им я показвай. Когато повярват в светлото – тогава ще забравят тъмните дерета на душите си.“
Слушаше я Тодур и душата му преливаше от благост. И забравяше, и прощаваше. И жал му беше за онези, които не усещаха светлината си. Вече не плачеше, щом чуеше злостните думи зад него. Напето стъпяше и гледаше право в очите на хората.
Позаякна Тодур Гърбето. Взе да ходи по къщите – кога дърва да насече, кога сено да обърне. Най-много го теглеше кум фурната на Нено Фурнажията. Викаше го Нено. През ден, през два, докато го цани чирак при него. Всеки ден идеха селяни с волски каруци, натоварени с чували прясно смляно брашно от мелницата. Разпрягаха добитъка и докато Тодур разтоварваше, те сядаха под големия орех, вадеха от бохчите лук и хляб, да хапнат и да си починат. Често го изпращаха на герана да напълни бъкела със студена вода. А той, това и чакаше. Нарамваше големия бъкел и без да усеща жегата, която тегнеше над селото, без да усеща умора и глад се отправяше към герана. Не заради прохладните сенки и песента на птиците бързаше Тодур – друга сила го теглеше неудържимо натам. Друга магия караше сърцето му да хлипа от щастие и да прави дните му по-светли. Очите на Нуша! Откакто я видя, откакто се потопи в теменужения й поглед, откакто смехът й избълбука, както водата в стомната й – Тодур стана нейна сянка. Знаеше кога Нуша ходи за вода, кога ходи да пере на реката, кога мете двора. Отдалече познаваше стъпките й, чуваше менците й и усещаше омаята на дива мента когато е минала. Знаеше, че тя не го вижда тъй, както той я гледаше, но това не му пречеше да се усмихва когато тя се засмееше, да преглъща трудно и да стиска юмруци, когато Нуша плачеше. А Нуша често плачеше и скришом оплакваше несретния си живот на сираче. Понякога Тодур добиваше сила и се изправяше на пътя й. Вадеше вода от герана и пълнеше менците й. Понякога я очакваше с китка от диви теменуги и свенливо я закичваше, като тихо й думаше:
- Тези теменуги са като очите ти Нушо. Тъмно-дълбоки и омайно тихи... За тебе ги набрах, че на тебе мязат.
Засмиваше се Нуша и закачливо отговаряше:
- Ех, Тодуре, Тодуре! Къде да намеря либе, като тебе. Хем да ми се радва, хем да чете душата ми?
- Ти, Нушо, само кажи че ме искаш. И аз като теб, сирак останах. Шибоите, латинките и игликите на мама, отдавна изсъхнаха пък не им разбирам, Нушо. Не им разбирам как да ги посея, пак да се засмеят. Женска ръка искат цветята и много любов. Че те и цветята, са като хората Нушо – само вода не им стига, само слънце не ги топли... обич искат, обич.
- Ех, пък и ти, Тодуре! Малка съм аз за тебе, пък и леля...
Засмиваше се Тодур и пак, като задявка отговаряше:
- Не си малка Нушо, не си. Знам аз, знам, че за друг тупти сърцето ти и друг очакваш вечер, като запеят щурците, ама нейсе – ти да си щастлива. На мен друго не ми трябва. Само смеха ти да чувам ми стига. - После дълго я проводяше с поглед и не помръдваше от герана. Стоеше там, облегнал гръб на студения камък, докато и споменът от сянката на Нуша, спреше да пари сърцето му.
Само Тодур знаеше, че за Дамян дишаше Нуша, че за него цъфтяха трендафили на бузите и, и че за него извиваше глас когато запееше. Само Тодур знаеше. Само Тодур чуваше всяка вечер смехът на светулките и усещаше дъха на полегналата тинтява, която цъфтеше до стария геран. Като шикалка се свиваше сърцето му от мъка по Нуша, като нажежено желязо го гореше мъжката му сила, но му стигаше да чува, че тя е добре. Стигаше му да вижда теменугите в очите й, нацъфтелите гюлове на лицето й, а смехът й - да се рони, като зърната на зряла царевица. Все тъй тихо я ограждаше с мъжката си обич, но не и додяваше. Погледът му отдалече я водеше всяка вечер на герана и все тъй отдалече, и тихо я проводяше по тесните сокаци.
Като дюлево листо посърна Нуша, когато Дамян замина на гурбет. Не се чуваше песента й, не се чуваше смехът й. Пак ходеше за вода на герана, но не стъпяше вече като кошута, а менците й не звънтяха пиринчено. Беше глуха за задявките на ергените. Спря да ходи и на седянките. Усещаше Тодур, че голям кахър я изгаря, но не я питаше. Той започна да носи пълните със студена вода менци чак до портите на леля й, а на полето вземаше вилата от ръцете й и пластеше сеното. Подиграваха му се всички в селото, ама той не чуваше. Напето стъпяше и високо гледаше.
Пак носеше чувалите с брашно на Нено във фурната, а със сърцето си чакаше да мине Нуша.
Един ден, баш по пладне, когато и мухите се бяха смълчали от тежкия зной, Тодур видя, че Нуша отива към герана. Позагледа се след нея, въздъхна с нега и изведнъж усети, че нещо тежко е виснало над Нуша. Надигна се сепнато от дебелата сянка на ореха и хукна след нея. ,,Тя не носи менци! Господи, запази ми я! Господи, Господи Боже мой! Тя не носи менци!“ Запъхтян стигна до стария геран и я видя как бавно съблече овехтелия, избелял от носене кърпен сукман. Останала само по бяла везана риза се наведе над тъмното гърло на герана и се прекръсти. Не усети Тодур как с един разкрач стигна до нея. В оня миг, който за някои е дълга река, а за някои - само капка от пресъхнал извор, сърцето му прехлипа и той разбра, че само след един писък на сойката нямаше да има за кого да живее. Протегна ръце, прихвана я през кръста и с насечен глас прошепна:
- Не сторвай грях Нушо, не затривай две души... Аз, и такава те искам!
Слънцето горещо отдъхна и полегна към заник.


Публикувано от Administrator на 01.02.2017 @ 18:48:30 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   ASTERI

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

26.05.2022 год. / 04:34:56 часа

добави твой текст
"Тодур Гърбето" | Вход | 8 коментара (14 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Тодур Гърбето
от ASTERI на 15.03.2018 @ 10:19:44
(Профил | Изпрати бележка)
Скъпи приятели, от сърце ви благодаря!


Re: Тодур Гърбето
от Markoni55 на 20.01.2018 @ 12:47:58
(Профил | Изпрати бележка)
връщам се назад, прочетох и Нуша...Разтърсваща изповед. И като си помисля, че си написала всичко това някъде, далече от тук...И нито прашинка от тази чиста изворна реч не е помрачила блясъка й. Дани! Респект.


Re: Тодур Гърбето
от kameja на 01.02.2017 @ 19:13:03
(Профил | Изпрати бележка)
Разтърсващо, омайно, с езика на душата написано!


Re: Тодур Гърбето
от ASTERI на 02.02.2017 @ 19:12:19
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря от сърце... Благодаря!

]


Re: Тодур Гърбето
от ina_krein (ina_krein@abv.bg) на 01.02.2017 @ 22:26:20
(Профил | Изпрати бележка) http://inakrein.blog.bg/
Красиво, топло, нежно, човешко - благодаря!


Re: Тодур Гърбето
от ASTERI на 02.02.2017 @ 19:12:58
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря ти, Ина! За човешкото... и за всичко!

]


Re: Тодур Гърбето
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 01.02.2017 @ 23:06:25
(Профил | Изпрати бележка)
Хубаво!


Re: Тодур Гърбето
от ASTERI на 02.02.2017 @ 19:13:22
(Профил | Изпрати бележка)
:) благодаря от сърце!

]


Re: Тодур Гърбето
от IGeorgieva на 02.02.2017 @ 11:22:50
(Профил | Изпрати бележка)
Страхотен разказ!


Re: Тодур Гърбето
от ASTERI на 04.02.2017 @ 20:59:55
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря... от сърце и душа!

]


Re: Тодур Гърбето
от yotovava на 02.02.2017 @ 12:29:53
(Профил | Изпрати бележка)
Хубаво, дума да няма.


Re: Тодур Гърбето
от ASTERI на 02.02.2017 @ 19:13:46
(Профил | Изпрати бележка)
:) Ценя :)
Благодаря!

]


Re: Тодур Гърбето
от milyovelchev на 03.02.2017 @ 09:49:39
(Профил | Изпрати бележка)
Браво! Виртуозно! Паганини си ти, Данче, на словото!


Re: Тодур Гърбето
от ASTERI на 04.02.2017 @ 21:00:56
(Профил | Изпрати бележка)
:) Е, искам да съм... дано да стана :) Благодаря много, много, много!

]