автор: flood

– Горещо бих искал да увелича заплатати ви с хиляда лева – плахо шепнеше в хола ми работодателят. Имаше вид на уплашен заек. Уплашен не, задето ще го гръмнат, а защото вече са го гръмнали и го е страх, че ще умре. – Ще може ли?
Работодател като работодател иначе. Зависим от работниците и служителите, подчинен на тях и почти ненужен на бизнеса. В такова време заживяхме, че вече нещата се килнаха, пообърнаха, та и станаха съвсем наопаки. Така ги разбираме ние нещата – когато всико е наопаки, най-добре го виждаме, най-добре изглежда и ти се чини, че веднъж преобърнат, светът стои най-устойчиво.
– Днес съм зает – отговарям му. – Точно днес ли трябва да стане?
– Отдавна не съм ви вдигал заплатата – чувам го да проплаква. – Вече мина и месец. Ще ме уволнят.
Съжалявам го. Всички работодатели са на неговото дередже: на нищо не приличат. Упадъкът им започна отпреди трийсетина години, когато работниците и служителите образувата така наречените самоуправляващи се социалистически организация. Днес на някои места им викат дронове. Те изглеждаха, тези самоуправляващи организации, като безмоторни самолети, със свободна воля и дори известна автономност; но само отстрани. Иначе ги ръководеха с дистанционно. Най-интересното беше, че те сами си избираха началниците. Не можеш да станеш директор, ако някой бай Иван от Н-ския цех не те харесва. Значи трябва да направиш така, че всички байивановци трябва да те одобрят и чак тогова евентуално си готов за директор. Евентуално, защото има после процедура за одобряване от профкомитета и утвърждаване от партийния комитет.
И сега е така. Но партийните комитети вече не са в заводите, защото вече изобщо няма заводи. Партийните комитети променят седалищата си, но нрава си – не. Поради това самоуправлението в организациите, които от социалистически станаха капиталистически, остана. Сега работодателите ги избират, назначават и утвърждават същите органели, както и преди.
Затова нещата се сведоха до това:
– Смили се, бе човек! Нека да ти увелича заплатата още днес!
Добре де, казвам си, щом настоява. Чувам го да говори още:
– Имам още двайсет и осем адрес днес и утре да посещавам – все на работници и служители, които от месеци не са идвали на работа. Как да им увелича заплатите, като не се вясват? Обаче от партийната централа ми крещят, заплашват ме. Не съм работел с хората, високомерничел съм, превърнал съм се в барон, олигархично съм изглеждал и какво ли още не.
Съгласих се най-накрая.
– Добре, ще ти позволя да ме придружиш до терезето, за да положа подписа си! – станах и свалих любимия си домашет халат.
Трябва да повдигна въпроса на следващата партийна сбирка. Не може работодателите да ни безпокоят по всеки повод. В крайна сметка вече има интернет – всяко увеличение на заплатите може да се договаря по електронен път. Щом може да се работи електронно, да се полага електронен подпис, да ни ръководи електронно правителство – защо се налага да хабим енергия и време за посещения на работното място?