автор: ZAGORA

Мъжете,които обичах вече ги няма.
Духовете им обитават само стари сезони.
Животът без тях е епиграма,
от която смехът като мазилка се рони.

Любовите ми са нереални.
Защо рани разбуждам с тия ретро-любови?!
Под оперението им сакрално
те са замръзнали върху клон сови.

Няма тръпнещи срещи,няма раздяли,
сладост няма от любовни интриги.
Черни дупки са слънцата в нощите- невидяли,
любовите ми дарени от Бога-ювиги

Бяха хляб и вино за свята трапеза.
Без тях навеки съм гладна и жадна.
Духът ми е просяк окъсан, с протеза,
а всяка година е мълния върху му паднала.

Мъжете,които обичах ги няма.
Но аз ги виждам като с бинокъл
във сънищата си –антични гръцки драми,
сякаш родени от перото на Софокъл.


Мъжете,които обичах си заминаха .
Далечна и непозната е земята под мене.
Даже летата осланени премръзнаха,
а аз съм окаяница във среднощно бдене.

Толкова съм объркана и на себе си чужда!
Не зная вече дори как да живея!
Кошмар ме приспива, кошмар ме събужда.
Съд нямам,в който болката да излея...