автор: spectrum

Самолетът излетя по разписание и се отправи по маршрута си, но това стана след малко неудобна ситуация в началото – точно до моето място едната стюардеса се спъна, поля ме с малко кафе, което не беше нещо, което да не ми се е случвало, но падайки, полата ѝ се заметна напълно и се откриха шармантните крака, чак до прашките…
И докато ѝ помогнат да стане, доста постоя така. Зачерви се цялата, но май също ѝ хареса, че видяхме красивите крака и великолепните прашки на Victoria’s Secret с избродираното “V”, което се виждаше отпред, леко асиметрично вляво. Започна да се оправя, но ме закачи с дрехата си и за околните изглеждаше така, като че ли бръкнах под полата ѝ… Сега беше мой ред и взех да сричам, че не съм направил нищо и стана още по-конфузно.
– Е, големи хора сте! – какво сте запелтечили такива, кой знае какво станало – мъжете наоколо малко изплакнаха очите, тъкмо ще има настроение за полета – каза изненадващо стоящото до мен момиче, изглеждащо на около 25 години. – Аз такива ситуации бих ги режисирала, за да се случват, че много блейки-мъже има. Самолетната публика се разсмя на забележката, но тези отпред се заобръщаха, защото не бяха видели нищо.
Tова беше моят шанс. Веднага пробвах:
– Госпожице, много остроумна намеса и на място. Разведрихте веднага обстановката. Да не би да се занимавате с обществена псхилогия или такава на масите? – полюбопитствах аз доста смотаняшки за един изтънчен сваляч.
– Ако ще ме сваляте – каза тя на висок глас, така че всички наоколо чуха и се развеселиха за моя сметка – поне действайте направо. Все пак да задоволя любопитството, което може да е предизвикано от малко по-ранни методи за социални релации, ще кажа, че имам занимания, нямащи нищо общо с хипотезата ви.
– А, разбрах – с тези “по-ранни методи за социални релации” изтънчено и леко иронично ми подсказахте, че май съм в частта на “попрището жизнено”, клонящо към границата на финалните акорди на вселенските ноти – не останах назад във вече започналото наддумване между нас, макар и да бях наясно, че подобно действие с жена, и то млада, хубава и умна, е тотална causa perduta… Ама инатът ми, който беше вграден, по – както биха казали сега младите IT лъвчета – default, не ми разреши да спра. Разбира се, грешно решение.
– Е, сега май трябва допълнителна информация – отвърна момичето – и макар да съм наясно, че вече съм в орбитата на вашите свалки, все пак ще продължа. С това ”клонящо към границата…“ и намек за вашите умения и познания, продобити a posterirori в протяжността, очевидно ви се иска да се хвана и да подскажа каква е моята възраст, макар и да я оценихте на около 25, а пък като възпитан човек, не е възможно да попитате, нали?
Май я бях подценил заради красотата ѝ – тя очевидно беше още по-умна, отколкото ми се струваше – това деликатно избягване на пряко споменаване на моята немалка вече опитност (т.е. възраст) чрез усуканото изречение, с което си послужи, откри един опасен словесен опонент. И да си призная, ми се нравеше. Хванах се, а сега щеше да е трудно да поддържам ниво с нея, ако не исках да се проявя като посредствен тъпанар… Та макар и само в един полет до този великолепен град, в който винаги отивах с желание, с много желание и добри чувства от предни посещения… Град, който не всички харесваха и понякога и някъде можеше да бъде доста опасен, но и който можеше да ти даде великолепни чувства, картини, спомени и желания… Такива емоции, които никъде другаде на този свят не са възможни… може би. Интересен световен град, в който винаги бих се връщал, но не бих живял…
– Слушайте сега, ще ви кажа съвсем точно и ако разберете, можете спокойно да кажете на глас на целия самолет каква е моята възраст, ако не улучите, ще почерпите публиката в самолета с по едно кафе или чай – кой каквото иска. Съгласен ли сте?
Стана много интересно. И тези, които не ни обръщаха никакво внимание до момента, наостриха уши. А стюардесата, “виновница” за разигралата се интермедия между мен и хубавицата-съседка по място в самолета, очевидно се чувстваше още малко неловко от случая, ала професионализмът ѝ не позволи да демонстрира това чувство и се правеше, че нищо не се е случило, като дойде да ме попита дали искам още една влажна кърпичка. Която на мен и на мокрия ми от кафе панталон вече ни беше напълно безразлична. Сега имах много важна задача.
– Разбира се, целият съм в слух! – отвърнах на предизвикателството.
– Добре тогава – каза хубавата, млада съседка. – Моята възраст е два пъти сборът от номерата на местата, на които се разполагат числата 8 и 13 плюс единственото число (може би), чийто номер съвпада с него минус единица от този сбор на трите числа, без да се брои нулата! – Погледна невинно като младенец, сякаш току-що се беше родила и добави:
– Имате една минута за отговор.
След това започна да брои, без да ми даде какъвто и да е шанс за протест или оспорване на условията на наложената от нея игра:
– Минаха 10 секунди… Изчака и: – Минаха 20 секунди… След това: – Минаха 30 секунди…
– Трийсет!
– Какво трийсет? – попита тя – секунди ли? – Вече са четиридесет!
– Не, вие сте на 30 години! И ми разрешихте да го кажа на глас. Казах го, защото съм сигурен. Бях леко смутен – изглеждаше малко по-млада.
– Наистина ли, сигурен ли сте? – беше очевидно изненадана.
Разбрах, че съм бил на правия път, макар и в началото да не бях съвсем сигурен, че е наясно с това и че си внушавам, че ми представя такава задача. Не кой знае колко сложна – по-сложно беше да откриеш каква е, а не самото решение. И ако бях я подценил малко повече (“никога не го прави с млади момичета и жени” – си казвах за кой ли път!) никога не бих се справил! Но в момента, в който спомена – т.е. явно ми подсказа решението – “без да се брои нулата”, вече бях сигурен.
– Числата на Фибоначи! – 8 и 13 са на шесто и седмо място, т.е. сборът от номерата на местата е 13, умножено по две е 26. А 5 е числото на пето място, т.е. числото съвпада с номера на мястото си (и може би е единственото такова). Следователно общият сбор е 31, очевидно минус единица е 30. И това е валидно, само ако не считаме вариантите, в които се приема, че тази поредица започва с нула, нали? – попитах лукаво, уж не съм много сигурен. И си отдъхнах, че съм прав, защото трябваше много бързо наум да си ги изброя, да запомня местата им и след това да извърша елементарните аритметични действия. Всъщност – ето задача, която сигурно много математици и философи на математиката са решавали: Има ли нехомогенност в числата на Фибоначи, след като съществува привилегировано число, което се отличава по свойства от всички други в реда (а наистина ли е така?) – единствено числото 5 има свойството да се намира на пореден номер в редицата, който съвпада със самото число, ако не се брои нулата? Ха…
– Да, прав сте и моята възраст е точно 30 години – след малко размишление бе достигнала до извода, че този съсед по седалка, макар и с “умения и познания, продобити a posterirori в протяжността” не е съвсем тъп сваляч на умерена 55 годишна възраст... Би могла да поговори още с него, за разнообразие до кацането на самолета. Но той вече кацаше… Самолетът… А за моето терзание с петицата – нито дума.
Беше нейният ред:
– Математик, финансист, архитект, инженер или…?
– Отговорът пред Националната галерия в удобно за тебе – нали вече може на “ти” – се ухилих аз – време…
– На “ти” може, но пред Националната галерия може и да не може… ми върна топката. – Как да разбереш ли? – предвари въпроса ми. – Ами, опитай! – може и да стане с числа на Фибоначи и Victoria’s Secret… А може и да не стане… Отговорите идват с мълчание и мислене…
Сега стана май по-сложно, много сложно – искаше да се отърве от един досадник, или искаше да се досетя за нещо. Не бях сигурен. Повече си мислих за първото. Очевидно я свалях, а бях доста “големичък” за нея… Така ми се струваше. Нещо ме мъчеше – въртеше се в подсъзнанието ми май, ама по-скоро си фантазирах… Но защо пак се завъртеше безформено? И какво беше то? Ето пак…
*
По улицата на този известен и великолепен квартал бяха разцъфтели разкошни лилави и дъхави ранни петунии, смесени с жълтите кичести цветове на храстовидно растение, а от другия край на туфата, откъм дрогерията, се подаваха много дребни и ухаещи на сладост други жълти цветчета. Те бяха като изрисувани от четката на импресионист – светлината струеше покрай свежите зелени листенца-иглички, правеше слънчеви зайчета и се плъзгаше досамѝ двете момичета, застанали да се полюбуват на тази омайна кратина, която беше като потопена в съвсем лека мъгла и артистично разфокусирана! А те, момичетата, бяха другите цветове в тази късна пролетна импресия. Едното – със светлосиня дълга пола и малко по-тъмна на цвят, но пак синя блуза почти без ръкави, които откриваха прелестни, нежни ръце – беше с тъмна коса, обримчила много бяло, красиво лице. Другото бе с буйна, дълга и леко къдрава руса коса, усмихваше се на цветята, раздаваше жизнерадост и радваше с красотата и усмивката си всички минувачи наоколо… И двете бяха толкова красиви сред тези омайни цветя, но явно не го осъзнаваха – за тях да са красиви си беше най-естествено състояние.
Не се сдържах и поспрях, за да се насладя на красотата. Забелязах, че и други минувачи, както и посетителите на малкото заведение за чай и шоколадови напитки с изнесените масички на тротоара, също се радваха на деня, слънцето, цветята и прелестните момичета. Връщах се от Cutty Sark – посещенията ми в този интересен световен град бяха все кратки и не ми оставаше време. Този път не беше така. Имах дори излишно време. Затова се качих от кея до Парламента на един от тези интересни плаващи обекти по Темза, които ние, чужденците,малко пресилено наричаме корабчета, докато местните с право си ги знаят като лодки или речни автобуси и след около 40 минути бях пред клипера. Малко разочарование – още във входа, където са класическите билетни каси – каква изненада, че още ги има в този град! – “не всичко е” електроника, “приятелю”! – беше магазинът със сувенирите. Кичът – ужасен! Досадата – не по-малко! За щастие, имаше и смислени неща, които бих могъл да подаря без да ме е срам. Разглеждането на този “чаен” клипер не продължи дълго. Всъщност разбрах, че по-интересно е, че той (и уискито) за дълго време бяха дали името си на регатите за големи ветроходни кораби (Tall Ships’ Races), които с такова удоволствие наблюдавах, когато идваха в (Не)Гостоприемното море! Е, разбира се не забравях, че е бил един от най-бързите клипери.
А след това бях прекарал много часове в разглеждане на интересния Морски музей, намиращ се в същия парк, където е разположена и Гринуичката обсерватория, отдавна неработеща и превърната също в малък научен музей. Особено интересни ми се сториха обясненията и показаните корабни часовници, служещи за точно за определяне на географската дължина при корабоплаването и, разбира се, експонатите, свързани с моите технически слабости – електрониката и радиоелектрониката. Застоях се пред кварцовия лампов часовник. Той е бил произведен в началото на 50-те години на миналия век. Служил е за определяне на точното време, подавано от Гринуичката обсерватория. Време, което много дълги години и все още е известно като GMT (Greenwich Mean Time), макар и да се използва универсално координирано време UTC, поне в световните комуникации. Термостатът, в който се разполагаха кварцът и кварцовият осцилатор бяха особен обект на моя интерес. И не по-малко интересен ми се стори ламповият мултивибратор, който е служил за честотен делител в този великолепен и прекрасно запазен екземпляр на високотехнологичното научно производство от средата на 20-ти век. Ето там, в тези музеи, толкова обичани, ценени и поддържани от местните жители, от които ние трябва да се поучим, ама наистина твърде сериозно, човек можеше да прекара смислено времето си и да се отдаде с най-голямо удоволствие на научаването на толкова нови и интересни неща. Как да не те впечатли, че в Морския музей има огромен отдел с интерактивни атракции, специално насочени към деца, че тези деца са там, че от малки те научават толкова много за корабоплаването.
Впечатленията от двата музея напираха и се блъскаха в съзнанието ми. Беше време и имах нужда от малка почивка и пауза от впечатленията. И това точно тогава, когато се озовах съвсем навреме и на място до момичетата и цветята. Най-прекрасната комбинация на този свят! Дори изумителната красота на математическите постройки тотално избледнява пред красиво момиче, застанало до разпръснатите, ухаещите други изумителни създания на природата – цветята!
И в този момент – изведнъж проблясък! Като мълния от положителни заряди! Мощна и силна! Безпощадна! Разбрах! Или си мислех така. Да, вече три месеца не ми даваше мира въпросът: “Какво всъщност каза тя”? Вече знаех!
*
На 5 май, в 5 часа и пет минути следобед бях пред главния вход на Националната галерия! Бях горд, че съм открил решението и на тази загадка. Но се чувствах много странно и любопитно. Защо реши да започне тази игра с мен? Едва ли е само, за да ми даде урок – на мен “големичкия” сваляч и мераклия. Трябваше да почакам още малко и да я попитам в прав текст.
Нямаше я! Не беше пред Галерията. А бях сигурен и знаех, че не съм сгрешил. Явно имах пропуск. Да, наистина я нямаше пред входа! Не можех да повярвам! Точно в този час, точно на това място тя трябваше да бъде тук! Непременно! Та това е решението на нейната задача!
Нямаше да ми даде повече време. Вече знаех. Трябваше да реша бързо! Къде, къде по дяволите, е пропускът? Бързо, бързо, бързо мисли!… Както тогава – на олимпиадите по физика! Всички те смятаха за посредствен, нали! А решението идваше изведнъж, в последния момент. И ги побеждаваше! Не те харесваха затова. Колко злобно щяха да ти върнат!… Не само за олимпиадите… Нямаш време, никакво! Мисли! Мисли! Не. Не се получи! Ами ако…?
– Още в самолета бях сигурна, че ще се досетиш. Че ще решиш тази задача. Но ми беше крайно необходимо да проверя. Залогът е много голям, за да предоставя това на неумел или случаен човек. Нали не се обиждаш? Ще обясня всичко. И ако разрешиш – а ти вече не можеш да откажеш, защото се заинтересува – аз каня и черпя тази вечер! И все пак – как разбра? Макар и да се досещам? – ме попита моята спътница, която ми бе задала втора задачка.
– Трудно! И след месеци на размишления! Но по-скоро – защо ти са тези задачи, а не точно какво е решението им.
– Аз вече бях се обезнадеждила и си тръгвах…
– Да, видях те… Аз пък винаги действам точно и решавам вярно в най-последния момент… Не знам защо става така.
От полушеговития и надиграващ се разговор и задачи в самолета не беше останало много като тон и дух. Ние като че ли вече се чувствахме по-близо един до друг, макар и почти непознати. Знаех със сигурност, че и нейното чувство бе почти същото.
– В началото, след като се разделихме, имах много работа. Не мислих много за задачата ти. Но след това всяка вечер това тя ставаше все по-настоятелна и по-натрапчива в моето съзнание. Постоянно се превърташе там… Трябваше да я реша. Така съм свикнал. Мислих – нищо! Абсолютно нищо! До решението да оценя всяка дума от самолета. И разхождайки се около един прелестен, разцъфнал и ухаещ пролетен жълт храст с много петунии наоколо си спомних, че не каза нито дума за петицата, макар и да бях направил интересна според мен забележка. И още нещо – думите ти бяха в смисъл, че решенията идват с мислене и мълчание. За мисленето – ясно, но защо с мълчание? Точно това бе загадката, но и подсказания ти отговор. Вече разбрах, че обичаш да подсказваш отговорите на задачите, които задаваш… Ненапразно бе премълчала за петицата в реда на Фибоначи. Значи това е мълчанието на отговора – ето тази мисъл ме удари като мълния и решението дойде. Така разбрах кога да дойда – всичко трябваше да е петици – 5 май, четвъртък – защото тук този ден е петият в седмицата, 1705 часа – не 0505 часа просто защото Галерията работи до 1800, но не от 0505, нали? Вече знаех къде – та нали сам бях предложил Националната галерия!
– А теб те нямаше! Чувствах, че има нещо непълно в моето решение още на идване. Разбрах колко съм прав, щом не те видях… Знаех, че имах една минута още, нали?
– Да, имаше точно една минута… Затова си тръгнах… – Мислих… – тя замлъкна за момент и ме погледна някак изпитателно. Сега продължих с наслада да се възхищавам на това, което бях видял още на сядане в самолета тогава – Много красива жена! Беше съвсем мъничко по-ниска от мен – с около 3-4 cm. А това означава много висока, защото ръстът ми е 193. Пропорциите на възхитителната осанка вероятно не бяха много по-различни от 1,618... Чертите ѝ бяха правилни, с овално, леко издължено лице. Нежна и привлекателна. Прекрасна кожа – и тогава, и сега беше почти без грим. С кестенява коса, която бе по-скоро в тъмната, почти черна гама, леко падаща над заоблените и мамещи рамене. Те бяха дискретно разголени от красивата, бяла нагоре от кръста рокля, преминаваща постепенно в несиметрична тъмно червена пола около фините прекрасни крака и стигаща малко под коляното, за да открие оформените и изящни прасци и глезени.
– Мислеше, че не мога да се справя, нали? – Ами и аз така си помислих за момент – отвърнах, усмихвайки се. – И пак отговорът дойде, защото бях притиснат от времето и в градивен стрес, че няма да те видя!
– Вече знам, но все пак разкажи, че ми е интересно как ще го представиш от мъжка гледна точка – не се стърпя да ме позахапе тя. – А, и какво току-що каза – че си в стрес, че няма да ме видиш? – Е, не се отказваш лесно от свалките, нали?
– В началото, на слизане от самолета, не обърнах особено внимание след като ми каза, че отговорът може да е в числата на Фибоначи и Victoria’s Secret. Вероятно защото си помислих, че ме иронизираш за случката със стюардесата. След това, след като разреших загадката ти за часовете и датата все имах чувството, че нещо не е съвсем както трябва. Решението е може би непълно, но игнорирах това си чувство и не анализирах по-нататък нашия разговор.
– И тогава…? – попита новата ми позната, очевидно заинтересувана.
– По-нататък… Отговорът след като се запознаем с имената си – все пак поканата ти за вечеря, която приемам с благодарност, макар че би трябвало аз да я отправя, мисля е основание за запознанство!
– Е, да, няма да се откажеш от свалките! Да, за разлика от другите мисли на мъжете, това наистина май е основание за запознанство. Моето име е Стефания, но освен името си ти ми дължиш и информация за професията си – обеща да я кажеш пред Националната галерия, където сме сега. И аз вече съм много сериозна. Поканих те, след като ясно доказа, че най-после намерих човека.
– Намери човека ли? – Сега май ти ме сваляш, самополасках се аз. Моето име е Владислав. А професията ми е свързана с невидими сили, които разпространяват информация в различните континууми – реших този път аз да върна загадките.
– Не си го и помисляй. Мисля да те наема, Владиславе. И ясно – ти си инженер по електроника или радиоелектроника – с това усукано изречение показа, че се занимаваш по някакъв начин с електромагнитни вълни.
– Да ме наемеш – опулено и явно много глупаво съм изглеждал в този момент, защото тя се разсмя от сърце. Но гласът ѝ беше дълбок, алтов, с нотки на лека тъга. Това ме порази!
– Стефания – или трябва и аз да употребя звателен падеж – не се стърпях да върна игривия тон. – Когато не те видях пред централния вход на Националната галерия започнах бързо да търся недостигащото решение, което беше очевидно. Но не и за мен, тъй като бях игнорирал част от условието на задачата. Да, и тогава се сетих, че избродираното “V” беше леко асиметрично вляво за наблюдаващия прекрасната гледка, че освен това “V” е римското число 5 – още една петица – и че Националната галерия има странични входове и врати, включително един, изместен вляво като “V”-то. Веднага изтичах до левия вход и ти беше там, запътила се да си ходиш. А, и да отбележа – наистина много бързо реши моята загадка за професията.
– Ето защо мисля да ти предложа една много специална работа, от съдбоносно значение за мен – защото успя да решиш по-особени задачи. Затова и те поканих на вечеря, и не приемам възражения, които ти показа, че нямаш, макар и с други намерения. – А за звателния падеж – “Стефанийо” би било правилно, но този вариант на обръщение от доста време вече се схваща като грубо, макар и без особено основание. Може би това е следствие от стремежа да отпаднат всякакви падежи в нашия великолепен и древен мелодичен език.
– След тази лекция, целият съм в слух – каква е новата ти загадка, но най-вече защо искаш да се реши тя?
– Не сега. До довечера. Ще се видим в италианския ресторант, до неголемия зелен парк с много цветя и гъста буйна растителност, нали го знаеш?
– В Източната част ли, с кръглите фонтани?
– Да, ще те чакам в 20 часа.
– Дано не трябва да решавам нова загадка, за да те намеря…
Тя отново се засмя и отново бях изумен от красотата на гласа ѝ… след това си тръгна без да каже дума повече…

Следва.
©Spectrum
©2016