автор: ZAGORA

О-о-о-о-о, живо-здраво бе, мушмуроци безподобни! Познахте ли ме? Пак съм аз - оная недостигната, ненадмината, медногласна и сладкодумна баш-разказвачка и фея на автентичния фолклор, кака ви Муца Раздувката.
Много вода изтече,откак не сме се видяли и чули.Но ей ме- отново съм при вас, мои милички зайчета и писенца. В торбата си нося чисто нова приказка за вас. Казва се „Храбрият шивач”.Само не бързайте да ми казвате,че сте я чели,защото сега ще чуете автентичната й версия.
В оживения пазар на крайморски град, в ламаринена барака упражняваше професия със затихващи функции млад шивач-ветрогон. Беше трето поколение майстор на гащи,жилетки, ризи и всякакви други мъжки гиздосии.Носеше името майстор Ламбо.Баща му счупи бая дървени аршини в дупето му, докато го научи на занаята.И тъкмо го научи когато го ухапа свиреп кърлеж и взе,че се гътна. Наложи се Ламбо, учен-недоучен да захване занаята,за да си вади хляба. Да, ама настъпиха сложни времена.Хората все повече бързаха и нямаха време да се фръцкат забодени с карфици наляво и надясно докато шивача ги обикаля с кредата. Истинска досада беше това. Затова започнаха да купуват готови дрехи от чаршията и да подминават шивачницата на майстор Ламбо.Тъй като майсторът нищо друго не умееше,наложи му се да се лиши от чирака и да си наляга сам парцалите в бащината шивачница.Започна да набляга повече на ремонт на дрехи-стесняване,разпускане и прекрояване, а също и пришиване на паднали копчета,подмяна на скъсани ципове и обримчване с оверлог.Имаше дни,в които ъглите на празната му кесия глъхнеха в самота и хващаха паяжина. Тогава майстор Ламбо затягаше с още една дупка навътре колана си.След работа ергенашът влизаше в кафенето на своя приятел от детство Жоро Бърната,за да изпие бира, две, да си побъбре със стари познайници и да научи кварталните клюки.На сутрината всичко отново се повтаряше.Е,имаше дни когато в кесията му влизаха левчета,заплатени от негови мющерии и тогава майстор Ламбо добавяше към бирите две кебапчета с две филийки хляб и беше най-щастливият човек на света.Докато деликатно гризваше парченца от кебапчетата,примижваше блажено и мечтаеше как на следващите избори ще го изберат за общински съветник и как ще направи важни предложения и решителни промени в управлението на общината, как ще изгради стъпка по стъпка невероятен авторитет и на по-следващите избори ще влезе като депутат в Народното събрание.Там ще се запознае с красива,образована и интелигентна депутатка, която ще се влюби безумно в него и двамата ще изградят депутатско семейство за чудо и приказ.Тия необуздани мечти на майстор Ламбо се дължаха на развинтената му фантазия и на това,че единствен в града умееше някога да крои спортни потури,рокерски панталони и панталони тип цигара.Той дълго криеше скъпоценните си кройки в специален тайник в бащината си къща, докато една нощ влязоха крадци и ги плячкосаха.После всички шивачи в града се сдобиха с неговите кройки,но славата му на моден терзия все още не беше увяхнала.И макар,че нашето момче бе ходило само до седми клас , то се считаше за високоинтелигентно и напълно достойно да лъска депутатската банка срещу примамливо заплащане.”И без това сега е модерно депутатите да не са образовани и грамотни, затова лесно ще се вмъкна и аз в делвата с меда”-мислеше си блажено майстор Ламбо.
Един ден когато скучаеше на прага на шивачницата край него мина богато надарена на глас и на цици селянка. Носеше в ръка глинени делви, вързани в бохча и викаше така силно,че разгони рояците мухи, които хапваха безнаказано откритите лакомства на пазара.”Хай! Вземете си вкусни пръжки,за да имате сили мъжки! А да не бъдете напълно пас,купете си свинска мас!” Стрината постави внимателно делвите на земята и взе да оправя чорлавата си глава и изсуления си чембер. Едва тогава Ламбо усети,че коремът му е празен,а червата му шумно протестират.Той спазари набързо шепа пръжки за лев и петдесет и влезе в
шивачницата да обядва. Извади сухия хляб останал от завчера и апетитно замляска. Надушил пръжките от някъде довтаса котаракът му Валериан и започна да се мазни в краката на Ламбо. Шивачът не обичаше Валериан,защото котаракът беше голям махнаджия и каква да е манджа не ядеше. Особено не долюбваше мишките. Неговият изискан вкус не му позволяваше да се докосне до това просташко ядене. Падаше си по суджуци и луканки,по рибка и по пържолки. Нито едно парченце от тия благинки не се задържаше в шивачницата. Доста ритници изяде Валериан от своя господар, но си остана все същия капризен кулинар. Мишките по цяла нощ играеха джирит и прескачаха весело тлъстия гръб на дремещия Валериан,но той изпълнен с пренебрежение, даже не ги поглеждаше.Тогава майстор Ламбо се принуди да заложи капан за сивите голоопашати злосторници. Всяка сутрин намираше в него по две-три мишки, които хладнокръвно убиваше, без да му мигне окото.Когато обядваше с вкусните пръжки шивач Ламбо запази последната , най-голяма пръжка и я постави като стръв в капана. На другата сутрин намери в него не една, не-две, не-три,а цели седем палави мишлета. Гордостта му беше голяма когато до крак унищожи и седемте поганеца. За това не можа да се стърпи и веднага си уши широк пояс, на който извеза с големи букви”Седем наведнъж”. „Ще е срамота градът да не узнае за такъв юнак като мене”-каза си с гордост модния дизайнер Ламбо.-Само градът ли? Не,целият свят трябва да научи за това!”От радост сърцето му започна да лангърка като празна газена тенекия. Речено-сторено. Хвърли една пожълтяла и суха като тебешир бучка сирене, краещник стар хляб и две бири за разквасване на устата в стара торба, стегна си здраво връзките на маратонките и пое по широкия друм.След почти два дена той го отведе в някаква планина. В подножието на най-високия връх Ламбо съзря колиба сгушена между дърветата.”Я да видя дали живее някой в тая колиба. Може пък да имам късмета, да ме приютят за някой и друг ден .”- помисли юнак Ламбо като оправяше юнашкия си пояс с още по-юнашката фраза на него, така че и отдалеч да се вижда.
Точно по това време в колибата гръмогласно хъркаше като тресеше стени Миню Алабаша. Вече цели три месеца той се подвизаваше в тази горска обител, поради лошо стечение на обстоятелствата. А те,обстоятелсвата комай се стичаха винаги лошо за него.Миню беше здравеняк, висок 195 сантиметра, космат, кривокрак като кавалерист и ингьоз с едното око. Преди години младият Миню хич не си падаше по науките, затова задължително стоеше по две години в един и същи клас. Когато изкласи , неговите съученици вече бяха завършили висшето си образование,бяха се задомили и имаха дечурлиги.Да,но и младежът през тия години не беше седял със скръстени ръце. Миню обожаваше ключалките. Интересът му към тях се превърна в истинска страст и той така се изпече в занаята,че и с вързани очи можеше да отключи всяка брава. Търсеше и следеше непрекъснато всички новости свързани с брави и ключалки на световно ниво. Не му се опираха ни секретни брави, ни сейфове, ни каси, ни заключени коли. Можеше за секунди да ги отваря и затова трепетно започна да практикува тая дейност.
Първо, още в казармата отвори една масивна каса, в която съхраняваха парите на поделението, в това число и заплатите на военнослужащите. Беше през нощта. Отвън до оградата на поделението, в сянката на стара черница се гушеше Иван Цъцара-приятел и изповедник на Алабаша. Миню му прехвърли през високата ограда пълната с пачки мешка,Цъцъра я грабна,прибяга с нея около двеста метра и светкавично я натика в колата си. Не случайно би два часа път до това скапано поделение, в което беше заточен най-добрия му приятел. Алабаша припълзя до стаята на дежурния и пъхна под дюшека на омразния си ротен Драков пачка от по десет лева. После безшумно се примъкна в спалното помещение на апапите, зае хоризонтално положение в леглото и моментално заспа. На другия ден в поделението започна голямото тюхкане и вайкане. То не бяха полицаи, кучета-разузнавачи, следователи,тършуване, разпити. Намериха пачката от по десет лева и съмнението падна върху Драков.Доста нерви потроши ротният докато докаже невинността си, но накрая все пак му се наложи да напусне армията, поради срутилия му се като прогнила къща след земетръс авторитет.
Така се начена славната хайдушка епопея на академик Миню Алабаша, разсекретяващ всички брави и ключалки. Много успехи пожъна той по пътя си. Доста каси зейнаха опразнени. След всеки успех амбициите му растяха като мухоморки от дъжд. Миню посегна и към банкоматите. Не зная точно как се случи, но го закопчаха. Друснаха му една солена присъда, въпреки че тоя як българин намаза порядъчно ръцете на адвокати и съдии. Като влезе в панделата посрещнаха Миню Алабаша като цар,защото беше единственият вип- крадец, а не кокошкар като всички останали. Килията му в сенчестия курорт беше луксозно обзаведена и той пребиваваше сам в нея. Имаше легло с мек матрак, мивка с електронагревател, телевизор и даже лаптоп и мобилен телефон. По настояване на затворниците, които го обожаваха, той организира задочен курс по опознаване на съвременни заключващи системи на каси,сейфове и автомобили.Таксите му бяха солени, но диванетата плащаха с мерак. Той развиваше темите на компютъра си, а после един от надзирателите ги принтираше и раздаваше на задочниците. Въпрос на чест беше за тях да са ученици на великия Миню Алабаша. А да овладеят аспектите на апашлъка, които да практикуват извън панделата, щеше да бъде повече от престижно. Не му беше зле на академика зад решетките, но ключалките му липсваха много. Всяка нощ сънуваше как майсторски ги отваря. Като се събудеше сутрин разбираше колко илюзорно е било преживяването. Затова реши да избяга. Разработи подробен план,в който взеха участие негови приятели в затвора и извън него. Нападнаха един надзирател, упоиха го, разсъблякоха го и Миню облече униформата му. Взе и оръжието му. Върху покрива на затвора кацна частен въртолет, нает от Иван Цъцара.Той изтегли Миню и само след две минути отлетя с него в неизвестна посока.
Всяка седмица обединени от общата идея летеца на хеликоптера, Иван и Миню провеждаха акция след акция и вече десетина сейфове и каси зееха празни. Полицията беше наясно с взломаджиите, но не можеше да ги залови.Те бяха фантоми. Събираха пари за бъдещия си живот, който решиха да продължат някъде из Африка или Австралия. От три месеца Миню обитаваше горите на тая сурова планина, поставяше капани, ловуваше, береше гъби, малини и билки за чай, а когато се умореше, отиваше в колибата да си почине и поспи. И така до следващия обир.
Майстор Ламбо весело подсвиркваше любимата си песен”Вино пият петдесет юнака” и бодро крачеше по гърбицата на едно било. Малко преди да излезе на върха, зачу едно много яко хъркане. Все едно, че стадо диви прасета се давеха пред обща копаня. Ламбо се поспря и се огледа наоколо. Не се виждаше жива душа, но хъркането продължаваше да тормози деликатния му слух.
- Хей, има ли някой тук?- извика той с най-юнашкия си глас.
Ослуша се, но никой не отговори. Наложи се да вдигне гласа си с една октава и да повтори отново въпроса , но и тоя път без отговор.А хъркането не спря. Юнак Ламбо лапна два пръста и изсвири така мощно, че ято птици от съседните дървета се разлетяха във всички посоки. Изведнъж буквално от нищото се появи младеж, още с жълто около устата си.Той се прозя широко , търкайки с юмруци очите си.
- Ти пък кой си и от къде се пръкна бе, човек?- попита стреснато Ламбо.
- Аз съм Невидим Вътю, редовен студент- последна година. А ти кой си?- запита с дрезгав глас младият човек.
Юнак Ламбо се изпъчи, напери се, разкопча изтърканото си сетре и гордо показа надписа ”Седем наведнъж”.
- Аз съм юнак Ламбо и съм тръгнал по света да сбирам дружина и да си диря късмета. Ами на тебе защо ти викат Невидим Вътю?
- Тя моята е дълга за разказване, но ако поседнеш и си починеш малко, ще ти обясня всичко по азбучен ред. Бях единствен внук на баба си Пърша по майчина линия и когато старата хвърли топа и остави в наследство схлюпената си къщурка на село, аз един ден от любопитство реших да отида и да я разгледам отвътре. Като се ровичках тук-там из нея, попаднах на една смешна шапка . Намерих я на дъното на раклата й. Реших да я пробвам на главата си и отидох до огледалото. Като я наложих и погледнах в него, не видях нищо.Нити шапка, нито себе си като приносител на шапката.Уплаших се здравата и бързо я свалих от главата си. Погледнах и о-о-о чудо-моят неземно красив лик отново изплува в огледалната повърхност.Повторих действието няколко пъти, събрах две и две и чатнах, че шапката е невидимка.
От него ден нататък животът ми пое не по пътека,а по мраморен път.Гладък,първокласен и удобен за вървене. Не казах на никой за моята безценна находка. Всичко изведнъж стана достъпно и безплатно за мене.Сложех ли шапката, пътувах без билети в градския транспорт, ходех безплатно на мачове, концерти,театър и кино. Магазините и те бяха мои. Храна , напитки, дрехи, обувки-всичко без пари. Гледах да не се увличам,за да не бия много на очи.С шапката-невидимка влизах даже два-три пъти в Народното събрание като забележи- бях седнал на мястото на един отсъствуващ депутат. И тъй като апетита идва с яденето прескочих по веднъж и до министерския съвет и президентството. Но да си призная, не ми беше много интересно. Най ми е гот да преслушвам чужди разговори в парка и в ресторантите. Особено ме забавляваха разговорите на влюбените.Те си говорят такива глупости,такива простотии, че от смях чак по земята съм се търкалял. Че аз ако пожелая мога и в Космоса да излетя бе, бати юнак Ламбо! Като изкласих в гимназията, пак благодарение на шапката-невидимка стъпих в университета и започнах успешно да вземам изпит след изпит. Ако ме питаш за нещо от някоя наука, ще ти кажа, че бъкел не зная, но повярвай ми-отличник съм. Като завърша ще си отворя фирма с помощник-президент -моя милост и със президент-шапката ми невидимка.Това разбира се е в кръга на шегата, но има и голяма доза истина. Ще шпионирам всички ходове на конкурентните фирми и ще присвоявам най-сладките им сделки.
Очите на невидим Вътю искряха от удоволствие. Той преживяваше бъдещите си ходове като достоен стопанин на шапката-невидимка. Даже на моменти спускаше клепачи и премляскваше,сякаш вкусваше от това удоволствие. Черна завист запълзя в юнашкото сърчице на майстор Ламбо.”Ще я видим тая работа, ще я видим!”- помисли той,а на глас каза като посочи шапката в ръцете на Вътю :
- Това ли е тая забележителна шапка, за която ми говориш?
- Да, тая е моята шапка!-изпъчи важно гърди Невидимия.
- Че тя не прилича на шапка, а по-скоро на мекица бе, Въте! Мислил ли си какво ще се случи, ако шапката ти един ден се скъса? Със скъсана шапка дали ще можеш да ставаш невидим бе, драги.?! Слушай какво ще ти кажа. Аз съм майстор-шивач и ако й взема мерките, ще ти ушия за час-два прекрасен калъф да ти я пази от износване. Ей на- тук в торбата си нося парче първокачествен плат, аршин и ножица. Дай да й взема мерките и започвам.Ще ти направя добро и пари даже няма да ти искам, защото от пръв поглед ми стана симпатичен.
В тоя миг Невидим Вътю получи пълно мозъчно затъмнение. Без да се замисли дори и за миг, доверчиво протегна ръка и подаде шапката на своя изповедник. Юнак Ламбо това чакаше. Сграбчи я , светкавично я наложи върху главата си. После грабна торбицата и изчезна от поляната. Когато вървя на зиг-заг около час в посока към върховете на планината, юнак Ламбо свали шапката от главата си, зави я в същото онова парче плат, от което щеше да майстори калъф и я положи в торбата. Повървя още малко и изведнъж пред очите му се разкри поляна, а на нея някаква колиба. Вратата на колибата беше запъната отвътре,та се наложи юнак Ламбо да хлопа яката, докато Миню Алабаша спря да хърка. Когато дръпна резетата, той видя пред себе си момък- твърде хилав и твърде невзрачен. Но той сърцато го заговори:
- Добър ден, приятелю. Казвам се юнак Ламбо и съм тръгнал по широкия свят да търся щастието си. Ще ме приютиш ли в своята колиба за ден-два ,а след това ако искаш,можеш да дойдеш с мене да обхождаме земята. Ще се радвам да имам приятел до себе си.
Миню Алабаша погледна презрително младия Ламбо и рече:
- Не ме разсмивай, бе голишар! Какъв юнак си ти щом мокър тежиш 30 кила. Ами аз като ти извъртя един тупаник, ще те размажа като муха ,бе!Знаеш ли това?!
Наш Ламбо запази самообладание, разкопча връхната си дреха и показа пояса с бродирания надпис „Седем наведнъж”.
- Преди да ме размазваш, прочети какво пише тука.
Миню прочете бродираните думи и си помисли, че става дума за седем човека, които кьосето е убило, а това му вдъхна малко уважение към него.
- Лежал ли си в панделата бе,голишар?- запита го той, докато вадеше от един сандък самун хляб, голямо парче пушен бут, сварени яйца и сирене. Накрая добави и бутилка червено вино.
- Аз съм специалист само по убийства на злосторници- великани, а за тия ми геройства хората ръце ми целуват, а не ме вкарват в пандела.
- Ха,ха,ха-разсмя се от сърце Миню Алабаша-Че ти за устата на всеки великан си по-тънък и от клечка за зъби бе, фукльо! Как ги вършиш тия геройства,тарикат?
- Не казвам! Патентът си е мой. Като нямам яки мускули, имам умна глава - с достойнство отвърна наш Ламбо.
Това накара Миню да се замисли.Той много уважаваше човешкия интелект. Реши да се довери на кльощака и да провери дали говори истината.
- Я седни сега да похапнем, да съберем сили и да поспим , че довечера работа ни чака.
- И докато похапваха апетитно ,Миню Алабаша разказа на юнак Ламбо открай-докрай историята на живота си. Накрая благосклонно добави:
- Ти с твоя ум можеш много да ни помагаш. Ще бъдеш нещо като стратег на групата, така че да се вмъкваме и измъкваме безпроблемно и безнаказано от обекта. Довечера ще отарашим офиса на една много яка фирма. Ако се навиеш да ни станеш ортак, ще делим по равно каквото намерим в сейфа .
- Дадено бе , бати Миньо, що да не ви стана ортак.Ти и представа нямаш какъв разузнавач съм аз. Обещавам ти, че ще ти снеса много ценна информация. Само те моля да ме оставиш пред вратата на офиса половин час преди служителите да го затворят.
- Стиснаха си ръцете и споразумението беше сключено. Миню Алабаша ставаше все по-любопитен.”Как ли ще действува тоя смешен юнак Ламбо?!”-питаше се той и с нетърпение чакаше да се стъмни.
- Когато бандата отдалеч му посочи вратата на офиса и се скри зад ъгъла, юнак Ламбо се огледа внимателно, приклекна, наложи шапката-невидимка върху главата си и изведнъж изчезна. Влезе заедно с последния клиент,който бе дошъл да заплати крупна сума за закупена стока. Десет минути,преди края на работния ден касиерът описа парите в касата и постави описа в папка,която скри в чекмедже на бюрото си. После вдигна сухото цвете в една саксия заедно с пръстта и пусна на дъното ключа от касата. Ламбо видя и запомни всичко и като се промъкна ловко излезе заедно с последния служител, който заключи няколкото резета и брави по вратата и пусна връзката ключове в джоба на сакото си. Нямаше по-лесен начин за невидимия Ламбо да я измъкне от джоба му и вместо нея да пусне връзката с ключове от бараката си на пазара и от схлюпената си къщурка.Когато свали шапката си видя,че неговите хора пиеха кафе на една маса отвън пред близкото кафене.Чакаха го с нетърпение.Той обаче предпочете да даде информацията само на Миню Алабаша. Операцията мина повече от успешно.Касата беше пълна,успяха да се измъкнат елегантно, без да оставят улики.Нямаше взлом и обвинението щеше да падне сигурно върху касиера. Всички бяха на седмото небе от радост. Юнак Ламбо стана героят на вечерта.Много доволни си разделиха парите и всеки потегли по своя път.Когато най-после легнаха да спят в колибата, беше в малките часове на нощта. Шивачът имаше странния навик още преди да заспи да започва да хърка.Той все още осъзнаваше действителността, чуваше се,но не можеше да спре.Затова точно когато вече пусна циркуляра,абрихта и фрезата едновременно в действие, когато подкара сюрията глигани към гората, видя как Миню Алабаша се измъква на пръсти от колибата.Подозрение и любопитствозабълбукаха в майсторската същност на наш Ламбо.Той наниза шапката-невидимка върху умната си главица и се промъкна след великия касоразбивач. Вървеше на почетно разстояние от зловещата му фигура ,но нощта беше ясна и се виждаше всичко.Миню спря до един стар бук с огромна хралупа ,бръкна в нея и извади торба,а от торбата-кожено куфарче.Отвори го и постави в него новите пачки банкноти припечелени в тая нощ. После затвори куфарчето , сложи го отново в торбата,а нея напъха в хралупата,Когато се прибра Алабаша трябваше да си запуши ушите,защото юнак Ламбо продължаваше с хъркането си да тресе колибата.И Миню хъркаше,но чак когато заспеше дълбоко. Шивачът изчака около час, отнояво шапката-невидимка кацна на главата му и безшумно се изниза навън.
- Той знаеше силата и възможностите на тая шапка.С нея можеше като Невидим Вътю да има всичко, но реши да се включи и да поиграе играта на тримата колекционери на чужди пари. Първо-защото не обичаше лесните неща в живота, второ-защото заради такива злосторници като тях , прегърбен над иглата по цял ден се бъхтеше за жълти стотинки и трето-защото като опоска Миню щеше да даде един хубав урок на тоя самонадеян грубиянин. Затова без угризения и напълно доволен от себе си извади куфарчето от хралупата, отвори го и видя,че е пълно догоре с пари.Прегърна го страстно и любовно и пое по-нататък през планината. Когато почти я прекоси, навлезе във някаква вилна зона.Вилите нови и модерни.явно имаха за стопани теърде заможни хора.Юнак Ламбо много гладен откри наблизо кафене. Седна на свободна маса под един чадър и си поръча цял куп сандвичи и кафе.С вълчи апетит омете на мига сандвичите, а после шумно сърбайки си пийна и кафето.Като се любуваше на гиздавите вили си мислеше:”Абе, аз съм вече човек богат и с възможности. Що ли не взема да си купя тук една вила и да заживея спокоен и уседнал живот, вместо да се скитам нагоре-надолу като номад. Но докато блажено разсъждаваше по въпроса, немигнал цяла нощ и уморен от дългия път, усети как босилковите му клепки се спускат надолу. Едва довлече хилавите си мощи до близката полянка ,на която растеше старо,сенчесто дърво. Легна, подложи куфарчето за възглавница под главата си и заспа сладко.
- Събуди го някакъв плач. На близо имаше голяма и красива вила. То не беше вила, а цял дворец. Плачът долиташе до Ламбо откъм двора й.Той стана и се приближи любопитен до оградата.Видя прошарен мъж, доста пухкав, да не кажа,че беше дебел. Той седеше в ратаново кресло и безутешно плачеше. Но плачът му будеше по-скоро смях, наместо състрадание. Не му приличаше на тоя солиден господин,изглеждащ в цветущо здраве и явно богат да реве като вдовица. И юнак Ламбо нали си беше любопитен, реши да разучи защо се играе тая драма.Той приближи до оградата и като придаде неоходимите тежест и мъжество на гласа си се провикна с все сила:
- Хей, господине! Ало, чувате ли ме, господине? Да, да,към Вас се обръщам. Може ли да ми отделите няколко минути от драгоценното си време,за да Ви питам нещо?
Господинът стана от люлеещото се ратаново кресло и с драматичен глас каза:
- Ще Ви отворя външната врата,за да влезете.Така не върви- аз отвътре,а Вие отвън да разговаряме. И като истиска последни жалки капки любезност добави-Влезте,елате,не се стеснявайте!
След броени минути шивачът се беше разположил в един стол срещу домакина. Съобрази, че е редно да се представи пръв.
- Казвам се юнак Ламбо и съм чумата на злите великани. Сека главите им като зелки.
И той стана и повдигна пешовете на сетрето,за да се види везания му пояс,на който пишеше”Седем с един удар.”Домакинът го прочете, помръдна нагоре лявата си рунтава вежда и разтегли леко десния ъгъл на устата си, за да изрази връхлетялата го емоция, но успя навреме да я подтисне. И за да не засегне госта си, веднага отново възвърна скръбния си вид.
- Аз се казвам Амон Мамонов и се занимавам със собствен бизнес в широк спектър -каза с треперещ глас и сякаш беше готов отново да се разплаче.
Ламбо пък сподели мечтата си да купи голяма и хубава вила. Но идвал от далече и затова решил да пита, не е ли чувал господин Мамонов да се продава наоколо нещо по-така.И той посочи вилата на стопанина.
- Не, не съм чувал, защото не се интересувам от сделки с недвижими имоти. Дъщеря ми обаче има брокерска фирма. Ще Ви дам номера на мобилния й телефон. Ако се свържете, мисля ще Ви бъде от полза.
Ламбо взе записания на листче телефон,благодари и все пак се престраши да попита:
- Господин Мамонов , ако ми позволите, ще Ви попитам.Защо сте толкова безутешно тъжен?Чух отдеве колко затрогващо ронехте сълзи и повярвайте, сърцето ми се сви от съчувствие.
Амон Мамонов подари безплатно на белия свят една дълбока въздишка и започна да разказва тъжната си история. Имал успешен и почтен бизнес,доколкото може да бъде почтен бизнеса в тия времена. Но явно конкуренцията е подкупила данъчните и те преднамерено,целенасочено и последователно го подгонили. По скоро двама данъчни инспектори били по петите му и му дишали във врата. Какво ли не правил да ги умилостиви. Давал им безплатни обяди и вечери, предлагал им тлъсти пачки, златни накити от заложните си къщи, но нищо не помагало. Извзели му цялата счетоводна документация, блокирали банковите му сметки.То добре,че имал сметки и извън страната...Очаквал всеки момент да бъде предаден на прокуратурата и да му бъде повдигнато обвинение. И Мамонов отново зарони сълзи и затревсе тлъстите си-пардон пухкавите си рамене.
- Господин Мамонов, моля Ви, не плачете! Вярвате или не, но аз се наемам да ви помогна. И още отсега съм убеден,че ще успея. Може да не съм физически силен, но имам здрави мускули ето тук-и Ламбо се почука по главата.
Стеснителният му смях заглуши кънтенето на празно,което издаде чукането.В тоя миг Мамонов беше готов и на дявола ортак да стане,и за сламката да се хване,но да се отърве от данъчните.
- Само че- продължи юнак Ламбо- Какво ще получа от Вас за интелектуалния труд,който ще положа?
- Ами, ами...-Мамонов така се напрегна в мисленето,че чак от ушите му започна да излиза пушек,но най-после го измисли.- Ами ако не сте женен , юнак Ламбо, аз имам прекрасна дъщеря. Красива, образована, умница.На мене се е метнала,казвам Ви. Единствено е на тати момичето. Сега ще Ви я покажа на снимка.
Господин Мамонов отвори лаптопа,който седеше на масата и показа снимката на дъщеря си. Модният дизайнер се втрещи. Снимката беше достатъчно голяма, за да се види,че щерката по напълно обясними причини още беше госпожица. Ако не беше роклята, трудно би могъл да определи пола на това създание- ниско, дебело и кривокрако. С рехава сплъстена косица, с очила, с големи уши, месести бузи и тънки,присвити устни. Ламбо видя повече отколкото трябваше.
- Мда-а-а-а-примляска замислено наш Ламбо и додаде- Забележителна дъщеря имате господин Амонов.За-бе-ле-жи-тел-на!
- Нали, нали?!Прекрасна е моята Мимоза!- отзова се с възхита на думите на моделиера татко Амон.
- Но какво ще получи Мимоза в добавка от любимото си татенце в случай на евентуален брак?- обърна поглед към желираното като пача лице на Амон юнак Ламбо.
- Ами построил съм и наблизо една виличка като моята, купил съм й и мезонет в престижен столичен квартал, разкрил съм й две банкови сметки в Андора и Монако. Купил съм й и две коли-една за делник и една за празник...Хи-хи-хи,аз обичам всичко да й е по две на моята красавица-закиска се подкупващо господин Мамонов
- Аз няма да Ви досаждам с изброяването на имотното си състояние,господине. Само ще кажа, че то не е малко. Ни-как не е мал-ко!- Юнак Ламбо с изненада установи,че от вълнение беше започнал да сричкува някои думи в речта си, но това не го притесни. -----Възможностите ми са толкова големи,че аз винаги и всякъде мога да притежавам това, което си пожелая. Нямам и никога не съм имал съпруга, но като видях вашата дъщеря от пръв поглед се влюбих в нея. Ако спася кожата Ви от тия двама данъчни лешояди, обещавате ли да ми я дадете за жена, барабар с изброената от Вас зестра?
- Зетко, ела да те прегърна и целуна!- разчувства се Амон Мамонов.
Юнак Ламбо се почувствува като затрупан от лавина в мазните обя тия на своя бъдещ тъст.
- Всичко ще бъде така,както го искаш! Ти само ме отърви от тия кръвопийци!-грейнаха очите на Мамонов.
Великият унищожител на великани реши да изненада двамата служители в края на работния им ден.Те не бяха великани, а яки дългучи с обуща петдесет и трети номер и шапки -шестдесети. Нетно тежаха около сто и петдесет оки. Единият се казваше Гудю,а другият Гъдю. Като ги съзря, първата мисъл,която осени унищожителя на великани беше,че сигурно майките и на двамата служители на финансовата дисциплина бяха съгрешили с по някой великан. Данъчните инквизитори, заболи носове в купища бумаги, шумно сумтяха. Пропуснах да кажа, че юнак Ламбо беше наложил вече любимата си шапка и за всеки нормален човешки поглед изчезна от пространството.Той дълго подготвя сценария и реквизита за невидимото шоу. Записа си на диск няколко божествени песнопения и силни гръмотевични тътени. Използува влизането на чистачката, която изпразваше кошчетата за отпадъци и се вмъкна в стаята. Но дали беше настинал или от праха по бумагите изведнъж го напъна яко кихавица. За да не провали старателно подготвяния театър, веднага изгърмя един як шамар на Гудю.Оня се сепна,вдигна очи към Гъдю и попита:
-Що ме удари бе,говедо?
Но докато чакаше отговор и на бузата на Гъдю изплющя як шамар. Очите и на двамата се присвиха злобно.
-А-а-а-а, ми щом ще се бием, нека се бием тогава! -ревнаха едновремено и двамата и заваляха серия от шамари и ритници.Разхвърчаха се папки и листи из цялата стая.Компютрите и на двамата запремигваха уплашено.Замириса и на разбити носове.Точно тогава зазвуча тържествено божественото песнопение. Гудю и Гъдю се втрещиха и застинаха. Чу се силен гръм, последван от втори и трети. Колегите бяха опулили очи.Тогава се чу един мощен глас,който каза:
- Аз съм вашият Господ-бог и дойдох да ви накажа, щото много оплескахте нещата диванета с диванета. Вие извзехте цялата документация на моя любим херувим Амон Мамонов и го натъжихте , подозирайки го в непочтенност. А почтенно ли е въобще да скубите хората с данъци, само защото те са имали волята и са си направили труда да припечелят нещичко, а вие ги грабите и живеете на тяхния гръб.Тук Ламбо пусна ново песнопение и две гръмотевици, на фона на които се изкиха най-после и завъртя още няколко шамара на подмокрилите се полувеликани. После продължи:
- Ако още тая вечер не върнете документите до последното листче на любимия ми Мамонов и не му поискате прошка, да знаете,че ще дойда да ви взема и отведа направо в огнения ад за вечни времена. Разбрахте ли ме?
В отговор се чу само едно скимтене,но и двамата утвърдително клатеха глави.Ламбо ги погледна и с отвращение добави:
- А сега се омитайте и идете да се преоблечете, защото осмърдяхте великия ми дух!
На другия ден юнак Ламбо и Амон Мамонов седяха един срещу друг в двора пред вилата и пиеха марково уиски. Черпеше доволният и предоволен Амон.Той не знаеше как се случи чудото, но документите му бяха върнати, получи извинение и обещание, че това няма никога повече да се повтори.
Започнаха да се стягат за сватба, защото думата на Амон тежеше. Тя беше хвърлен камък и назад се не връщаше. При такъв смел и юначен зет той нямаше повече от какво да се страхува. Доволен беше и юнак Ламбо.Сбъдваше се мечтата му да води уседнал живот и да се захване отново със стария си занаят.Трябва да ви кажа,че момчето от сърце обичаше шивачлъка. Сърбяха го ръцете отново да похване иглата и конеца.Е,вярно, че булчето му беше три пъти по-голямо от него, но пък щяха да се допълват взаимно. Пък и за любовта няма ограничения. Е,вярно,че не беше и красавица, а даже напротив.Но и той си беше възгрозничък. Важното беше да се слушат и си вярват. Единствено недоволна беше младоженката.
- Тате, ти ми натресе първия срещнат, без даже да ме попиташ аз какво мисля.И то-поне да беше мъж като мъж,а то четвърт порция. Същински Лауер и Харди сме от света на нямото кино. Да знаеш,че никога няма да се примиря с тоя факт.-често мърмореше тя на баща си.
Изминаха няколко месеца след сватбата. Юнак Ламбо свали пояса с извезания надпис”Седем с един удар”и го окачи в гардероба, купи си ателие, нае си чираци и отново започна да шие. Бяха на мода ръчно изработените дрехи. Богаташкият зет се прочу много. Идваха при него клиенти от цялата страна. Моделите му бяха ненадминати. Печелеше повече от добре. Но съпругата му стана още по-недоволна, защото много често нощем шивачът скачаше от леглото насън и викаше:”Калпазани, донесте ми крояческата ножица! Къде са кройките, кредата аршина?Хайде,по-бързо!Не се туткайте такива,че ще ви отпоря ушите от бой!”Тия викове разбуждаха сладко заспалата му съпруга и на другия ден тя пак се оплакваше на баща си от системно недоспиване и от среднощните прояви на господин моделиера. Като гледаше киселата й физиономия Ламбо разбираше, че съпругата му не го твърде долюбва. Затова му се налагаше често да прибягва до услугите на шапката-невидимка. Надянал я на глава подслушваше оплакванията на благоверната си пред баща й и беше напълно наясно със обстановката. Един ден на Амон Мамонов му писна от непрекъснатото хленцане на Мимоза.”Добре де,добре де-каза той-ще сложиш приспивателно на Ламбо и през нощта ще го изнесем, ще го качим на моя самолет и ще го оставим в сърцето на пустинята, много далеч от тук. Ще обявим, че е избягал и ти пак ще момуваш. Доволна ли си от плана ми?”
- Милото ми татенце!- хвърли се да го целува Мимоза.- Гениален си и нямаш равен,да знаеш.!
Майстор Ламбо, накривил шапката-невидимка и опрял кльощавия си задник в стената слушаше тайното съзаклятие между бащата и дъщерята и мислеше:”А бе вие може да сте гениални,но аз не съм по-малко гениален от вас и ще ви го докажа!”
В нощта когато наемните похитители над юнак Ламбо слухтяха пред вратата на спалнята и чакаха знак за нахлуване, изведнъж уж дълбоко приспания от сънотворното вино моден шивач седна в леглото и се развика:”Не виждаш ли,че това рамо е провиснало,а ръкава е по-дълъг от мярката бе,диване!Разпори тропоската и ми донеси кредата да го оправя!Аз повалих с един удар седем великани,смаях,надхитрих и раздадох възмездие на още един,с геройство спасих кожата на тъста си и го избавих от други двама,че сега ще се уплаша от тия ли,които слухтят пред вратата ми.?!”
Като чули тия думи престъпниците се ужасили,плюли си на петите и офейкали,а от него ден нататък Мимоза станала най-разумната и обичлива съпруга,а и тъстът на юнак Ламбо развързал възела и бил още по-щедър и мил към зет си.След още две години около дядо си припкало едно малко момченце.Било кръстено на дядо си –Мони.Младите обичали много Мони,но били страшно заети.Уважаваният от всички тати Ламбо бил вече депутат,а мама Мимоза кръстосвала две места.Офиса си и козметичният салон,където непрекъснато се разкрасявала,за да предпази мъжлето си от мераците на непочтенните депутатки... Ето,това е истинската приказка за храбрия шивач,мили мои слушатели. Щастлива съм,че можах да ви я разкажа от начало до край, а вие да си извлечете нужните поуки. До виждане и до нови срещи. Спешно тръгвам,че на чорапогащника ми се спусна бримка, а аз най не обичам скъсани чорапогащници. Развалят ми имиджа някак...