На небесна къща отварям вратата и падам,
с душа наръгана от безразлична гримаса,
в неестествен двубой с любовта,
потъвам в черно петно за няколко часа,
и крещя ...
В нищото няма ехо,
няма материя и само в ума ми лепне,
грях ли облякох на чувството вечно
и с него заслужих да бъда без тебе?
С рокля от спомени се закичих на простора,
върнах се там където лицето ти беше,
лицето, което докосвах с обич,
където и моето слънчево вчера сияе.
Сега предрешена, за кой ли път,
се шмугва нетърпеливо нататък,
онази съдбата и крещи,
Искам си свободата!
Паднала сянка съм и вървя,
връщам се от миналото,
а днес го няма,
кандилото му е угаснало!