автор: liulina

Чаках да те видя, когато се оглеждах зад себе си, в огледалото или просто наоколо, но ти не се появи.
Не съществуваш, не си магически миг, в който срещаш един човек и той става частта от живота ти, която действително липсва, която е част от съдбовния пъзел, а не от онзи китайски магазин, от който частите не пасват добре. За жалост целият ми живот е белязан с липсата на качество. Ето и сега вървя си по улицата, а никой не ме познава, а тези, които смятат, че ме познавам изпитват съжаление към мен, което се отразява в очите им. Аз съм една на пръв поглед обикновена жена, която пие, пие от сутринта, както има една дума. Без видима и реална причина, без катаклизми в живота си, а просто с компания, от компания на компания и така от сутринта …
- Ей маце, глей къде въриш … - в мен се бутна, или беше обратното един тип, който, в който и да е момент все изглеждаше неуместен и простоват.
- Ок, съжалявам, хубав ден! – опитах се да бъда любезна, като килнах ръката си, а тя не ме слушаше и едва не се зашлевих.
- Ти поркаш повече от мен, ха … - типът се почеса по главата и ме хвана под ръка – хайде ще те водя у нас да си допиеш маце … вонеше ужасно, почти колкото мен, но нямах сили да се съпротивлявам, приех мръсните му от автомобилно масло ръце да ме опипват и не само това, отдавна се бях оставила и на по-гнусни неща за чашка алкохол.Ако майка ми ме видеше сега щеше да се отврати.
- Хайде маце, а сега е време да си платиш, курво такава … пияният тип извади един колан и започна да ме налага, почти нищо не усещах само кръвта в устата си и как политам към улицата, после нищо не помня. Когато се свестих бях в болница, на системи и слушах сестрите да си говорят.
- Избили са и зъбите, мирише на кръчма, едва ли има осигуровка, може и мозък в главата да няма … - цъкаше с език едната.
- Кой човек, който обича себе си би си причинил това? – пригласяше и другата.
- На колко ли е години тази ужасия?
Опитах се да кажа нещо, но установих,че устата и лицето ми са надути и май би липсват предните зъби, та от мен излезе един звук, който гласеше:
- Гррр…
- Лили виж, пациентката се опитва да каже нещо …- двете се приближиха към мен и едната заговори, но не беше Лили:
- Разбирате ли ме, вие сте претърпяла инцидент, ако ме разбирате кимнете с глава. – говореше ми бавно, като,че ли съм бавно развиваща се, аз естествено кимнах, въпреки вътрешното си съпротивление, което сякаш ми казваше „ако можеш фрасни я”.
После пак не виждах тях, но сякаш попаднах на някакво друго място, където едно същество, което приличаше на гущер със змийски очи ме парализираше с поглед. То се взираше в очите ми сякаш бяха изпъкнали лупи и все едно съзирах в неговите някакво хем хищническо, хем самодоволно изражение …
-Къде съм?
- ССС ти пак сънуваш, че си човек …
- Аз съм човек…
- Ти не си човек, ти си жалък караконджул.
- Човек съм, човек, човек съм ….
- Не ссси, не ссси, хи хи, не сси …
- Човек съм …
- Тя говори нещо Лили … виж говори – чух отново сестрите.
- Май казва, че е човек .
- Не прилича много на такъв.
-Човек съм – чух се да го фъфля. – Човек съм си.
- Как можеш да го твърдиш, искаш ли огледало? – попита ме Лили
- Недей, не бъди толкова сурова, сигурно е преживяла нещо и за това живее така.
- Не я защитавай Боби, тя сама си е причинила това, не виждаш ли. Какъвто и живот да е живяла, не е трябвало да пие толкова, че да пропадне и да не знае, къде е и кой какво и причинява.
- Човек съм… - пак фъфлех, нямах сили, не исках да се доказвам на никого. За какво ми беше, беше напълно безсмислено. Историята ми беше обикновена. Аз отраснах в квартал Люлин в столицата на България. Родителите ми бяха нормални хора, любители на чашката. Всяка вечер ставах свидетел на един нормален кютек между майка ми и баща ми. Майка ми от млада си ходеше без зъби, с посинени очи, без коса.За това за мен, това бяха нормални модели на поведение, както ми каза една психоложка в училище. Аз самата започнах да надигам чашката на десет годишна възраст. Ставаше ми едно топло и вечер заспивах безпаметно. Не гледах семейните драми. Важното е, че бях умна, завърших средно и ме приеха в университета със стипендия. Акъл да искаш от мен. Дори завърших, но имах доста връзки и пиянски изцепки. После си намерих хубава работа дори, но започнах да ходя на работа пияна и ме уволниха. Събрах се с един тип, който досущ приличаше на баща ми. Той ме хвана в изневяра и ме преби, после ме изхвърли на улицата, а бях бременна и пометнах. Сега живея на улицата вече четири години, на двадесет и осем години съм, българка, висшистка. Един ден ми стана смешно като слушах една майка да обяснява на детето си:
- Учи мамо, да не станеш като тази жена…
Как щеше да се опули ако и бях показала дипломите си с отличие…
Пак загубих картина и отново до мен се появи гущерът:
- Ей, караконджул, кой иска в изсъхнал плод да живее, кой ще обича обрулена круша …
- Аз съм човек …- плачеше ми се, но нямах сълзи, нямах нерви, нямах ръце и крака, с които да се утеша…
- Ти, ти ли си човек, искаш ли да се погледнеш на какво приличаш? Дори родителите ти няма да те искат. Даже приятелят ти те изхвърли. Какво като си учена, да не би да прокопса, а, прокопса ли, хи хи хи …
- Чоовек съъм! – този глупав гущер, не ме оставяше на мира.
- Лили, жал ми е за тази жена. Искаш ли да я изкъпем? Наближава Коледа, да сме добри с нея а?
- Добре, нека бъдем добри!
- Давай ще я закараме до банята с носилката.
Събудих се от стичаща се по тялото ми вода и ръце, които грижливо отмиват от мен калта …Разплаках се, съжалих самата себе си. Тогава се запитах, а човек ли съм?
- Ето сега ще заприличаш на човек. – каза ми мило Лили.
- Туку виж си се харесала. – каза и Боби …
Кимнах, опитах да се усмихна, но ме заболяха цепнатите устни на беззъбата ми уста.
След като ме изкъпаха ме изсушиха и преоблякоха. Донесоха едни дрехи, които се водели оборотни и казаха,че ще ме направят прилична за гледане, за да посрещна празниците като човек. Като човек … Едната ми изсуши косата и ми направи някаква прическа. Тогава ми дадоха огледало за пръв път… Изплаших се от отражението си. Синьо зелени отпечатъци около очите, подут нос с цепнатина на едната ноздра, зашита устна, надута, а в устата ми няма четири предни зъба. Главата ми на едно място обръсната и тя зашита.Бяха се опитали да скрият това с коса. Трепнах, явно гущерът в ума ми беше прав, аз бях караконджул за себе си … Светлината в очите ми отново помръкна …
- Недей така, хайде…Трябва да те търпим това дежурство, хайде пак ни погледни, виж колко се постарахме. – каза Лили.
Аз им бях обърнала гръб, смятах, че не заслужавам това добро отношение. Пак се мразех …мразех се …
- Хей момиче, я уважавай онова, което другите се опитват да направят за теб. – скара ми се Боби.
Аз се насилих да приема този факт, че изглеждам като гротеска и се обърнах към тях, кимнах им. Устата ми беше твърде зле за да мога да говоря с тях. С изненада открих, че едната ми ръка е с гипс и всъщност се оказа дясната, така, че и да пиша не можех. Важното е, че можех да кимам. На тези мили жени сякаш някой им беше присадил коледен дух.Някак си сладникаво и невинно за български медицински сестри, като по американските филми те ме накараха да се усмихна и да се почувствам добре за пръв път от четири години.
След четири седмици ми свалиха гипса и вече нямах и шевове, почти се бях възстановила и сякаш имах друго желание, друг начин на продължение на историята на живота си, друга представа и светоусещане. Лили и Боби бяха повече от медицински сестри, те ми станаха като сестри, за които като дете мечтаех. Разказах им живота си, когато най-сетне можех и те не ми съчувстваха, но ми казаха, че трябва да реша сама за себе си, как ще продължа. Да, за тези четири седмици изпитах страшен алкохолен глад, наложи се да ме вържат и ми биха успокоителни, викаха психотерапевт, общо взето с протекции, като тези на Лили и Боби, може би щях да стана човек …
Днес след четири месеца съм чиста, ходя на сбирки на алкохолици и знам, че алкохолът е за цял живот, но мога поне да съм трезва…Внимателно и бавно поех юздите на живота си. Намерих си работа по специалността, харесахме се с едно симпатично момче. Белезите на лицето ми почти не личаха, оправих си зъбите с протези естествено и оставих белега на сърцето си, да ми напомня, че в мен живее и един караконджул, който трябва да държа далече от живота си…